Адът - това са другите, Жан-Пол Сартр

На чу­до­то, тай­на­та и ав­то­ри­те­та се кре­пи влас­тта. Ре­ли­гиоз­на­та най-ве­че. Осо­бе­но пле­ни­тел­на, мо­гъ­ща и не­по­бе­ди­ма е тя, ако има и про­та­го­нист. По въз­мож­ност по­ве­че. Са­та­на­та е ос­но­вен прин­цип на ре­ли­гиоз­нос­тта - та­ка из­ли­за. Ни­коя власт не ми­на­ва без враг, ако няма та­къв, из­мисля се. Мъд­ри­те каз­ват - ре­ли­гия­та раз­деля, вяра­та обе­дин­ява. “Аз не вярвам в Бог” не е ре­ли­гия­та на ат­еис­ти­те, то­ва е тяхна­та вяра. За­то­ва ре­ли­гия­та не е власт са­мо от ав­то­ри­те­та и ха­риз­ма­та, т.е. ос­но­ва­на на прин­ци­па на доб­ро­вол­нос­тта, а е съ­щин­ска - при­нуж­да­ва­ща власт, за­що­то си из­мисля вра­го­ве и ви­на­ги е го­то­ва за кръс­то­но­сен по­ход в не­чие име.

Оби­чай­ни­те за­по­доз­ре­ни за цър­ква­та са вън­шни и вът­реш­ни вра­го­ве. Ло­гич­но, ед­ни­те са про­дук­ти на не­ре­ли­гиоз­но­то - свет­ско съз­на­ние. Цър­ква­та се сми­ла да флир­ту­ва с всич­ко свет­ско. Под при­це­ла на кръс­та ми­на­ват ре­гуля­рно по някое фил­мче, книж­ка, все ху­до­жес­тве­ни произ­ве­де­ния, но от най-ко­мер­сиал­ни­те - “Страс­ти­те Хрис­то­ви”, “Ха­ри По­тър”, “Ши­фъ­рът на Лео­нар­до”. Мно­го “по-ере­тич­ни­” ос­та­ват не­за­бел­яза­ни - не мо­же да има цър­ко­вен мо­ни­то­ринг на цяла­та ли­те­ра­ту­ра, то­ва оз­на­ча­ва да се че­те, все пак.

На фрон­та на свет­ско­то, цър­ква­та не­го­ду­ва някак за на­зи­да­ние. От ку­му­ва сра­ма, та­ка да се ка­же. Тая бит­ка са я за­гу­би­ли мно­го още пре­ди да из­горят Джор­да­но Бру­но на кла­да­та. Без­край­на­та все­ле­на и твър­де­ние­то, че в нея има без­край­но мно­го све­то­ве е гол­яма­та бол­ка на всяка ед­на цър­ква. По­ли­фо­ния­та от раз­лич­ни ве­ри я ли­ша­ва от вър­хо­венс­тво­то да при­те­жа­ва еди­нстве­на тай­на­та, чу­до­то и ав­то­ри­те­та. За­то­ва не­вер­ни­ци­те ка­то дру­го­вер­ци са дру­гият ос­но­вен тип про­та­го­нист. Те са по-го­ле­мият “в­раг” да­же от те­зи, кои­то са ув­ле­че­ни по свет­ско­то, по жи­во­та тук и се­га. Ат­еис­ти­те прин­цип­но твърдят, че не вярват, а дру­го­вер­ци­те вярват, ама не как­то трябва. Ес­тес­тве­но, вто­ри­те са по-ом­раз­ни и бит­ка­та с тях е мно­го по-се­риоз­на. Ако на невя­рва­щия му трябват ар­гу­мен­ти, на дру­го­ве­ре­ца ни­що не му трябва, той си има своя­та вяра - той прос­то е друг. Няма бит­ка меж­ду мю­сюл­ма­ни и хрис­тия­ни (по­ли­ти­чес­ки­те про­во­ка­ции са дру­га те­ма) - все­ки си гле­да ка­но­на, вре­ме­то ги е нау­чи­ло да се прие­мат и да са то­ле­ран­тни. Има меж­дуо­соб­ни бит­ки - те са най-кър­ва­ви и без­ми­лос­тни, при­ли­чат на бра­тоу­бий­стве­ни­те вой­ни.

Ко­га­то гру­пи­те за влия­ние на цър­кви­те съв­пад­нат, то­га­ва е неп­рия­тно. Цър­ква­та трябва да си па­зи те­ри­то­рии­те, за­що­то вяра­та няма гра­ни­ци. За­то­ва на фрон­та на т.нар. сек­ти цър­ква­та вою­ва за влия­ние. За­що­то влия­ние­то е власт, кон­трол, имо­ти и раз­ни дру­ги свет­ски дре­бо­лии.

Бъл­гар­ска­та пра­вос­лав­на цър­ква, как­то бе­ше из­пад­на­ла в иси­хи­я след мно­го­то раз­до­ри, нап­ра­во се скъ­са от съ­би­тия през пос­лед­ни­те ме­се­ци. Ес­тес­тве­но не някак­ви, кои­то й оти­ва­т, да ре­чем от си­но­ним­на­та ре­ди­ца на ми­ло­сър­дие и бла­гот­во­ри­тел­ност. Ка­то загр­явка, нап­ра­во съм­ни­тел­но да­ли на­роч­но или без да ис­ка, нап­ра­ви еди­н бриля­нтен PR на “Ши­фъ­ръ­т на Лео­нар­до”, ка­то го ана­те­мо­са. Ве­роя­тно на Гос­под са му про­пи­ще­ли уши­те от но­ва­та го­ре­ща мо­лит­ва на все­ки на­чи­наещ ав­тор - пуб­лич­на заб­ра­на от цър­ква­та. Дай, Бо­же, все­ки­му. Във връз­ка с шум­но­то от­ри­ча­не на фил­ма нап­ра­ви­ха впе­чат­ле­ние две-три кла­си­чес­ки не­ле­пи из­каз­ва­ния, кои­то зап­ри­ли­ча­ха на ан­тич­ни­те па­ра­док­си - “не съм гле­дал фил­ма, но той е вре­ден”, спо­де­ле­ни от кос­ве­но на­кър­не­ни от Дан Браун ре­ли­гиоз­ни ли­ца. Някак­во из­кус­тве­но прес­та­ра­ва­не се по­лу­чи, но то не е за сеф­те. Неот­дав­на и Ха­ри По­тър им пра­ве­ше ма­гии. Пос­ле заб­ра­ви­ха, че им пре­чи. Свет­ски­те заиг­рав­ки от­ми­на­ват бър­зо, те са про­фор­ма.

Има ед­на те­ма, коя­то не се заб­равя и чес­то е в ро­та­ция. Не ста­ва ду­ма за имо­ти­те, а за сек­ти­те - ду­хов­ни­те вра­зи. Пре­ди да вклю­чат на сил­но вре­ме със си­бир­ски­те дес­трук­тив­ни ре­ли­гиоз­ни дви­же­ния, как­то ги на­ри­чат, се по­въз­му­ти­ха от ма­щаб­на­та рек­лам­на кам­па­ния на Ису­с Хрис­тос, коя­то спрет­на­ха от Ага­пе. Ду­хов­ни­ци ко­мен­ти­ра­ха, че бъл­га­ри­те не би­ли под­гот­ве­ни да се про­ти­во­пос­тавят на та­ки­ва греш­ни уче­ни­я и сме би­ли мно­го по­дат­ли­ви на влия­ние­то им. Наис­ти­на няма как да се ор­иен­ти­рат хо­ра­та, в край­на смет­ка те не са се­ми­на­рис­ти, все­ки след­ва сър­це­то си и вът­реш­ния си глас. Нас­ко­ро ду­хов­ни­ци и бо­гос­ло­ви три дни из­раз­ява­ха тре­во­га­та си от но­ви­те ре­ли­гиоз­ни дви­же­ния на се­ми­нар в ле­тен Бур­гас. Об­щес­тво­то трябва­ше да се ала­рми­ра за ин­ва­зия­та на си­бир­ски­те сек­ти в Бъл­га­рия. За съ­би­тие­то не мо­же да се ка­же, че пре­ми­на под не­би­вал ин­те­рес. Шум­но, кол­ко­то ка­то свет­ска­та клю­ка за ана­те­ма­та на “Ши­фъ­ръ­т на Лео­нар­до”, не мо­жа да ста­не. Пос­ле­до­ва­те­ли­те на “А­на­ста­сия­” под­готв­яли ре­гис­три­ра­не на по­ли­ти­чес­ка пар­тия у нас, бе­ше ста­ра­та но­ви­на от съ­би­тие­то. То­ва оче­вид­но пра­ви осо­бе­но сил­но впе­чат­ле­ние на пра­вос­лав­на­та цър­ква. Вид­но, след ка­то сме си има­ли два си­но­да, да се ре­ду­ват как­то уп­равл­ява­щи­те дър­жа­ва­та, ло­гич­но е та­ки­ва зая­вки да са трън в очи­те на цър­ква­та - мо­же да оча­ква­т то­тал­на смяна на влас­тта.

Вмес­то да се за­ни­ма­ват с ли­те­ра­тур­ни ана­ли­зи и с чуж­ди имо­ти, как­то и с то­ва кой как про­да­ва ин­дул­ген­ции и как­ви па­ри има, слу­жи­те­ли­те Бо­жии или трябва да схва­нат, че всич­ко е биз­нес и да си ор­га­ни­зи­рат фир­ма, ка­то пре­ди то­ва си нап­равят пар­тия, или да се са­мо­раз­пус­нат, за да се вър­нат при вяра­та. Ина­к, се­ми­на­ри­те са прек­рас­но не­що - съ­би­рат се ум­ни хо­ра и си го­ворят важ­ни не­ща. Мо­же би, ед­но от не­ща­та, кое­то е нуж­но да си ка­жат е, че ре­ли­гии­те са ка­то пси­хо­те­ра­пии­те - има мно­го. И ни­кой не мо­же да ка­же коя на ко­го ще въз­ста­но­ви ду­хов­ния мир. Вяра­та пон­яко­га е фън шуи, друг път е кед­ров аму­ле­т, еко­се­ли­ще, ка­ба­ла, вяра­та ви­на­ги е не­що лич­но.