Бежанците, които напуснат Ирак, са наша отговорност

Въп­ре­ки от­ка­за на пре­мие­ра Блеър да се из­ви­ни за нах­лу­ва­не­то в Ира­к, той по­не трябва да пое­ме от­го­вор­нос­тта за пос­ледс­твия­та. Два ми­лио­на ира­кча­ни са из­бяга­ли от от­при­ще­но­то от ин­ва­зия­та и оку­па­ция­та на­си­лие. А кол­ко­то по­ве­че то на­рас­тва, тол­ко­ва по­ве­че хо­ра търсят спа­се­ние в бягство­то.

Но в на­ча­ло­то на 2007г., бри­тан­ци­те все още не са ока­за­ли под­кре­па ни­то на вър­хов­ния ко­ми­са­риат за бе­жан­ци­те към ООН, ни­то на Си­рия и Йор­да­ния, две­те дър­жа­ви, кои­то по­нас­тоя­щем пое­мат ос­нов­но­то бре­ме, но ве­че пред­прие­мат дей­ствия да си зат­ворят гра­ни­ци­те за бе­жан­ци­те, с кои­то по­ве­че не мо­гат да се справят. Няма бри­тан­ска прог­ра­ма за ус­та­нов­ява­не­то на ира­кча­ни във Обе­ди­не­но­то кралс­тво, до­ри за оне­зи, кои­то са слу­жи­ли на бри­тан­ски­те влас­ти. А гол­ямо­то мно­зинс­тво тър­се­щи убе­жи­ще, кои­то са ус­пе­ли да стиг­нат до Ве­ли­коб­ри­та­ния са­ми, виж­дат как мол­би­те им са от­хвърл­яни. За два­най­сет­те ме­се­ца до сеп­тем­ври от по­да­де­ни­те 780 мол­би, са­мо на 55 от по­да­ли­те ги е би­ла да­де­на някак­ва фор­ма на убе­жи­ще.

Бри­тан­ска­та по­ли­ти­ка към ира­кски­те бе­жан­ци е не са­мо мо­рал­но не­за­щи­ти­ма, но и край­но не­дал­но­вид­на. Опи­тъ­т от дру­ги мес­та - Аф­га­нис­тан, за­пад­на Аф­ри­ка, Со­ма­лия и Су­дан - мно­го ясно е по­ка­зал, че бе­жан­ски по­то­ци ка­то то­зи в Ира­к чес­то мо­гат да пре­диз­ви­кат се­риоз­на ре­гио­нал­на нес­та­бил­ност. Пос­лед­ният път та­ко­ва ма­со­во дви­же­ние на хо­ра в Близ­кия Из­ток е има­ло през 1948г., след вой­на­та и то до­ве­де до съз­да­ва­не­то на дър­жа­ва­та Из­раел. Ние все още жи­веем с пос­ледс­твия­та от та­зи бе­жан­ска кри­за. След ка­то се ан­га­жи­ра­ха в ед­на воен­на ини­циа­ти­ва, коя­то пряко или непр­яко при­чи­ни то­ва ма­со­во пре­се­ле­ние, САЩ и Ве­ли­коб­ри­та­ния има­т неос­по­рим дълг, как­то и ин­те­рес, да пое­мат во­да­чес­тво­то в справ­яне­то с бе­жан­ска­та кри­за, коя­то тех­ни­те собс­тве­ни дей­ствия пре­диз­ви­ка­ха. Ма­ка­ра и със за­къс­не­ние аме­ри­кан­ско­то пра­ви­телс­тво за­поч­на да об­ръ­ща вни­ма­ние. На 14 фев­руа­ри Кон­до­ли­за Райс об­яви прог­ра­ма, спо­ред коя­то през та­зи го­ди­на в САЩ ще се ус­та­новят 7000 бе­жан­ци. Не е мно­го, но е на­ча­ло. А Ве­ли­коб­ри­та­ния трябва да пос­лед­ва при­ме­ра.

Ето как­во би трябва­ло да за­поч­не да пра­ви вер­ният парт­ньор на САЩ. Пър­во е нуж­но да се оси­гу­ри фи­нан­со­ва и ло­гис­тич­на под­кре­па на йор­дан­ци­те и си­рий­ци­те, как­то и на дру­ги­те дър­жа­ви в ре­гио­на, за да им се по­мог­не в ока­зва­не­то на по­мощ на ира­кски­те бе­жан­ци, кои­то жи­веят с тях. Как­то до­ку­мен­ти­ра ХРУ, бе­жан­ци­те от Ира­к (вклю­чи­тел­но 20 000 без­дом­ни па­лес­тин­ци) се нуж­даят от меж­ду­на­род­на под­кре­па и за­щи­та, осо­бе­но в Си­рия и Йор­да­ния, къ­де­то мно­го от тях са из­пра­ве­ни пред го­ле­ми труд­нос­ти, лип­са на дос­тъп до об­ра­зо­ва­ние и здра­вео­паз­ва­не и из­ла­га­не на дис­кри­ми­на­ция. Ос­вен де­монс­тра­ция­та на воля от стра­на на бри­тан­ско­то пра­ви­телс­тво да по­ма­га на съ­се­ди­те на Ира­к да се справят с фи­нан­со­во­то и бе­жан­ско бре­ме, трябва да се прис­тъ­пи и към ин­тен­зив­на дип­ло­ма­ция, коя­то да убе­ди най-ве­че Си­рия и Йор­да­ния да не зат­варят гра­ни­ци­те си за ира­кски­те бе­жан­ци. Всяка от две­те стра­ни ве­че е прие­ла към еди­н ми­лион бе­жан­ци и неот­дав­на те взе­ха мер­ки да зат­ворят гра­ни­ци­те си или да ог­ра­ни­чат поз­во­ле­ние­то за прес­той за ира­кча­ни.

Про­дъл­жи­тел­но­то бри­тан­ско без­дей­ствие мо­же да пре­ми­не в на­ру­ше­ние на най-ос­нов­ния прин­цип на меж­ду­на­род­ния за­кон за бе­жан­ци­те - че бе­жан­ци­те не трябва на­силс­тве­но да бъ­дат връ­ща­ни в ръ­це­те на свои­те прес­лед­ва­чи - с всич­ки не­го­ви тра­гич­ни и ужа­сява­щи пос­ледс­твия.

Мо­же да е твър­де къс­но за нас­тоя­що­то бри­тан­ско пра­ви­телс­тво, със САЩ ка­то не­гов парт­ньор, да ус­пее да пре­вър­не Ира­к в бе­зо­пас­но място за жи­вее­не и зав­ръ­ща­не на из­бяга­ли­те ира­кча­ни. Но не е тол­ко­ва къс­но то да объ­рне вни­ма­ние на ог­ром­на­та бе­жан­ска кри­за, коя­то е ди­рек­тно или ин­ди­рек­тно пос­ледс­твие от дей­ствия­та му в близ­ко-из­точ­на­та дър­жа­ва.

www.hrw.org

Няма дру­го не­що, кое­то да е ока­за­ло та­ко­ва влия­ние вър­ху мен, как­то та­зи кни­га. Ко­га­то я про­че­тох за пър­ви път, бе­ше то­ва вре­ме от моя жи­вот, кое­то все­ки оп­ре­деля за се­бе си ка­то мо­мент, в кой­то трябва да ре­шиш на­къ­де да тръг­неш. И по­не­же то­ва е на­ча­ло­то на твоя път, не ис­каш до­ри да до­пус­неш, че той няма да те до­ве­де до място на ус­пе­хи и удо­влет­во­ре­ни­я. То­ва те ка­ра мно­го да се за­мис­лиш. И то­га­ва ед­на ве­чер ми­нах през про­щад “С­ла­вей­ков” и слу­чай­но ку­пих “С­пи­съ­кът на Шин­длер”.

Ко­га­то от­во­рих кни­га­та, ус­пях да я зат­воря чак след пос­лед­на­та стра­ни­ца. Сла­бо е да се ка­же, че гла­ва­та ми бе об­хва­на от буря, от мис­ли, емо­ции и пъ­лен хаос. При­чи­на­та бе, че бях се за­поз­нал с най-доб­рия чо­век в моя жи­вот - Ос­кар Шин­длер. Ма­кар и за­доч­но. Но той не из­глеж­да­ше от пръв пог­лед та­къв. Всъщ­ност, ако го бях срещ­нал на­жи­во, със си­гур­ност пър­ва­та ми ми­съл за не­го не би би­ла доб­ра. Все пак той е бил афе­рис­т, бо­хем, пон­яко­га лъ­жец и как­во ли още не. Някак­си той не при­те­жа­ва­ше те­зи та­ка нуж­ни за доб­рия ге­рой ка­чес­тва, кои­то вед­на­га ти по­ма­гат да го раз­поз­наеш и те ка­рат да ис­каш да си ка­то не­го.

И все пак след пос­лед­на­та стра­ни­ца аз бях аб­со­лют­но си­гу­рен - ни­ко­га не бях виж­дал или чу­вал за тол­ко­ва до­бър чо­век. Някъ­де то­га­ва в объ­рка­на­та ми гла­ва се про­мък­на ми­съл­та, че доб­ро­та­та е за хо­ра­та, а све­тос­тта за свет­ци­те, и че мо­же би цяла­та ни кул­ту­ра на прак­ти­чес­ко ни­во бър­ка те­зи две пон­ятия. Или по-точ­но раз­ме­ни­ла е мес­та­та им. След те­зи мис­ли изо­бщо не си да­дох смет­ка за гол­яма­та пром­яна, нас­тъ­пи­ла в мен. Раз­ли­ча­вах как­во е доб­ро и зло. Не с ли­це­мер­ни­те кри­те­рий на псев­до­мо­ра­лис­ти­те, а със сър­це. Осъ­зна­х, че све­тът е при­до­бил но­ви оче­рта­ни­я - ясни и раз­би­рае­ми, и че ве­че не ми е труд­но да из­бе­ра пътя си без при­тес­не­ние - спо­коен, че няма да сгре­ша. След го­ди­ни еди­н мой мно­го до­бър прия­тел ми по­мог­на да дам оп­ре­де­ле­ние на то­ва - да бъ­деш въз­мож­но до­бър чо­век. То­ва е тол­ко­ва важ­но, за­що­то ако доб­ро­та­та вър­ви заед­но с не­въз­мож­ни за из­пъл­не­ние де­ла по­ра­ди име­нно сла­ба­та му чо­веш­ка при­ро­да, то тя (доб­ро­та­та) ста­ва неиз­пъл­ним проект и се прев­ръ­ща в ико­на, на коя­то все­ки се кланя, но не след­ва.

Ту­к е мо­мен­тът да ви ка­жа как из­глеж­да ид­еал­ният свят за мен. Дъл­жа го пак на та­зи кни­га. То­ва е свят от сво­бод­ни и то­ле­ран­тни към раз­ли­чие­то хо­ра, но осо­бе­но чувс­тви­тел­ни към стра­да­ние­то.

За­що­то зло­то ка­то жи­тей­ска кон­цеп­ция ни­ко­га няма да спре да ис­ка и да се опи­тва да съз­да­ва ус­ло­вия да има га­зо­ви ка­ме­ри, в кои­то да уми­ра­т де­ца с та­туи­ра­ни на ръ­чич­ки­те им но­ме­ра.Вярно е, че поз­на­ние­то нап­ра­ви та­зи кон­цеп­ция труд­но осъ­щес­тви­ма, но не не­въз­мож­на. Тя уме­ло ми­мик­ри­ра и осо­бе­но в об­щес­тва ка­то на­ше­то на­ми­ра на­чин да уби­ва. Ефе­ктив­но и все та­ка без­жа­лос­тно. Уби­ва ка­то, ма­мей­ки и прис­воя­вай­ки, ос­та­ва без ле­че­ние бол­ни от рак или дру­га страш­на и са­мот­на бо­лест. Уби­ва ка­то ли­ша­ва от на­деж­да за спра­вед­ли­вост съ­да. Уби­ва ка­то це­ли по­ко­ле­ния гас­нат без гри­жа в за­ле­за на жи­во­та им. Уби­ва ка­то под­меня с хит­ри бю­рюк­ра­тич­ни дей­ствия пра­ва­та, да­де­ни ни от кон­сти­ту­ция­та.

За съ­жа­ле­ние но­ви­те “на­цис­ти­” не са тол­ко­ва лес­ни за раз­поз­на­ва­не. Но то­ва не е оп­рав­да­ние. Кой­то ис­ка ще нау­чи. Кой­то знае, трябва да нап­ра­ви не­що да ги спре. Ис­кам да бла­го­даря от все сър­це за то­ва, че е има­ло чо­век ка­то Ос­кар Шин­длер да из­вър­ши всич­ко опи­са­но в та­зи кни­га, и на То­мас Ки­ний­ли че го е раз­казал. Ис­кам да се из­виня на хо­ра­та, за­гу­би­ли жи­во­та си или оце­ле­ли в опи­са­ни­те съ­би­тия, и на тех­ни­те нас­лед­ни­ци, че не ка­зах ни­що тук за тях. При­чи­на­та е, че не мо­га да на­меря ду­ми, дос­той­ни за тяхна­та жер­тва и стра­да­ние. То­ва кое­то оо­ба­че мисля, че мо­га да нап­равя е с мои­те уси­ли­я и уси­лия­та на хо­ра­та, кои­то са до мен, да по­мог­на по­не мал­ко да не бъ­дат заб­ра­ве­ни - те, тех­ният спа­си­тел и то­ва, кое­то заед­но са до­ка­за­ли -че Доб­ро­то ви­на­ги по­беж­да­ва.