Черна хроника на интеграцията
Ако трябва да позная какъв късмет извадиха българите с увреждания от новогодишната баница, бих казала “унижение”. България може и да е пълноправен член на Европейския съюз, може и да е страна по многобройни документи в защита на човешкото достойнство, но ефект за инвалидите й не се усеща. За да можеш да получиш оскъдните интеграционни добавки, предназначени да компенсират увреждането ти и през празничната 2007 г., първо трябва да се наредиш на дълга опашка в дирекция “Социално подпомагане” по район както всяка година. От там обаче ново двайсет! Вече трябва и удостоверение от личния лекар. Той пък те приема след два-три часа чакане с всичките му грипави пациенти и заявява, че никога не е чувал за такъв документ. Обратно на опашка пред социалните. Искате интеграционна добавка за информационни услуги, но ползвате специалния десетлевов план на “Мтел” за глухи? Не ви се полага тогава никаква помощ за информационни услуги! Социалните в друг район раздават тази добавка? Е, да, но те тълкуват закона различно! Винетка за колата, с която возите детето си с увреждане на лекар, логопед и физиотерапевт? Може, но само ако автомобилът е собственост на детето (?!).
Това не са извадки от “Параграф 22”, а само част от януарските преживявания на приятели и познати с увреждане. Дори не ми се налага да преувеличавам в името на драматичния ефект. Всяка национална медия отрази опашките, проточили се и на улицата, сащисаните социални работници и отчаяните им клиенти. Това е ефектът от промените в Закона за интеграция на хората с увреждания, гласувани набързо, с повърхностен дебат в края на 2006 г. Прилежащият правилник и наредби заедно с нови молби, удостоверения и декларации излязоха едва в първата седмица на януари, препъвайки и без друго тромавите социални служби. Личните лекари, също намесени в процеса на получаване на интеграционни добавки, за пръв път чуха за новото си задължение от пациентите си. Формулярът, който трябва да попълват, тепърва се изработва, а срокът за подаване на молби изтича в края на месеца.
Самите хора с увреждания знаят малко за правата си. Министерството на труда и социалната политика по традиция не дава информация даром и не е отпечатало поне една брошура или плакат, с които да разясни новите правила и процедури за получаване на интеграционна добавка. Така на опашките в районните дирекции “Социално подпомагане” стоят не само подаващи молби за помощи, но и клиенти с въпроси и тревоги. Една голяма част от тях не знаят, че вече няма за какво да се редят, защото в края на 2006 г. достъпът до интеграционни добавки беше затегнат. На пресконференцията на Агенцията за социално подпомагане на 18 януари в отговор на настаналото безредие заместник-министърът на труда и социалната политика напомни, че молби за добавки се приемат и по пощата. Чудесно, поне един знак за цивилизация в системата! Но... опашката в “Социално подпомагане” няма да ми се размине. Само служителите там могат да ми кажат какви документи и по колко копия от всеки да им пусна по пощата...
И още и още абсурди, достатъчни за цял лексикон на унижението. Настоящата бъркотия е само малка част от бариери, които властимащите в България поставиха пред хората с увреждания през 2006 г. Ето черната хроника:
През лятото беше наложен 20% ДДС върху техническите помощни средства. През декември със Закона за държавния бюджет пък беше отменен безмитният им внос. Резултатът е - по-скъпи протези и компенсиращи приспособления, за които МСТП отпуска само определени суми, с малки изключения непроменяни от 1996 г.
С промените в ЗИХУ от ноември 2006 г. беше усложнен достъпът до парични добавки, като инвалидизираните под 71% бяха оставени да се интегрират без помощ.
Нужната информационна система към Агенцията за хората с увреждания, която би дала най-точни данни за броя инвалиди в България с разбивки по видове увреждания, не беше завършена за втора поредна година. Без тези сведения не е възможна нито действаща социална политика, нито ефективни разходи на ангажираните министерства.
Обещаната архитектурна и информационна достъпност не се случи. Уврежданията продължиха да бъдат оценявани само по медицински критерии заедно с общите заболявания сякаш инвалидите не са граждани, а единствено пациенти без право на избор, както е било и в страните от ЕС до средата на миналия век.
А дали ще ги настигнем, европейците? Надали, защото засега крачим назад.