"И ще ви направя ловци на хора..."

Автори:
    Юлиана Методиева

Приз­на­ние­то за уча­стие­то си в ели­тна­та есе­сов­ска­та ар­мия (Ва­фен-СС), кое­то нем­ският но­бе­лист Гюн­тер Грас нап­ра­ви пре­ди по­ве­че от ме­сец, проз­ву­ча за мно­гоб­рой­ни­те му по­чи­та­те­ли наис­ти­на шо­ки­ра­що. Еди­н от най-по­пуля­рни­те нем­ское­зич­ни пи­са­те­ли , про­чул се с аб­сур­дис­ткия си ро­ман “Те­не­кие­ният ба­ра­бан”(1959), в кой­то ос­тро осъ­жда бюр­гер­ския жи­вот ка­то съ­щин­ска­та ут­ро­ба на фа­шиз­ма, се ока­за сим­па­ти­зи­ращ на на­цис­тки­те ид­еи.[1] Вярно, то­ва се е слу­чи­ло ко­га­то е бил млад - на 17 го­ди­ни. Из­ме­ре­ния­та на из­по­ве­дал­ния акт на Грас оте­кна­ха в нем­ска­та и све­тов­на об­щес­тве­ност раз­лич­но. Ед­ни оце­ни­ха, че по то­зи на­чин се опо­вест­ява “края на ед­на мо­рал­на ин­стан­ция”. (Ми­хаел Юр­гс, биог­раф на пи­са­теля). До­ри но­си­телят на Но­бе­ло­ва­та наг­ра­да за мир и ле­ген­да­рен ли­дер на “Со­ли­дар­ност” Лех Ва­лен­са, чия­то биог­ра­фия съ­що е бел­яза­на със слож­ни връз­ки на сът­руд­ни­чес­тво с то­та­ли­тар­ни­те служ­би, поис­ка да от­не­мат зва­ние­то “по­че­тен граж­да­нин” на Гданск, връ­че­но на Гюн­тер Грас за из­клю­чи­тел­ни пи­са­тел­ски зас­лу­ги. Тре­ти, не же­лае­ха да му по­да­ват по­ве­че ръ­ка. Има­ше и та­ки­ва, кои­то смет­на­ха за­къс­не­ли­те ду­ми на пи­са­теля за рек­ла­мен трик, кой­то му оси­гур­ява го­ле­ми ти­ра­жи на ав­то­биог­ра­фич­на­та кни­га “­При от­люс­пва­не­то на лу­ка”, коя­то пред­стои да из­ле­зе от пе­чат през ок­том­ври.

1. Не смятам ав­гус­тов­ско­то ин­тер­вю на Гюн­тер Грас пред нем­ския вес­тник за из­клю­чи­тел­на но­ви­на. Нап­ро­тив. Ако чо­век се взре в не­го­во­то твор­чес­тво, би от­крил още в ран­ни­те му твор­би ус­той­чи­вия мо­тив за ви­на­та, ро­дил мно­гоп­лас­то­ви об­ра­зи. Вярно, ос­нов­ни те­ми в ро­ма­ни­те му “Кот­ка и миш­ка”(1961) и “Мес­тна упой­ка­” (1969) са смрад­та и уро­дли­вос­тта на бюр­гер­ска­та сре­да, бре­мен­на с фа­ши­зоид­ност. Но ана­ли­зъ­т на раз­лич­ни ге­рои на Грас, как­то и ус­лож­не­ни­те, из­да­ва­щи стра­хот­на­та еру­ди­ци­я на пи­са­теля диа­ло­зи, ще ста­не ясно, че ви­на­та на пи­ше­щия, на ин­те­ли­ген­ция­та, го про­во­ки­ра ка­то те­ма неп­рес­тан­но. Ста­ва ду­ма за оне­зи, кои­то съз­да­ват пос­ла­ния­та, ид­еи­те, ид­ео­ло­гии­те. В об­ра­за на раз­каз­ва­ча Пи­ленц от “Кот­ка и миш­ка” нап­ри­мер, Гюн­тер Грас ата­ку­ва сис­те­ма­та от мъл­ча­ния на ин­те­ли­ген­ция­та, на граж­дан­ския кон­фор­ми­зъм на пи­са­те­ли­те и пое­ти­те. Пон­яко­га пре­ка­ле­ни зву­чат обо­бще­ния­та му за ре­зул­та­ти­те от нег­лас­ни­те одо­бре­ни­я или сът­руд­ни­чес­тво­то им с на­цис­ткия ре­жим. В свет­ли­на­та на днеш­ни­те са­моп­риз­на­ния на пи­са­теля - но­си­тел на Но­бе­ло­ва наг­ра­да оба­че, чо­век за­поч­ва да чу­ва собс­тве­ни­те му ду­шев­ни гър­чо­ве. За­що­то би мог­ло да се от­крие из­вес­тна иде­нти­фи­ка­ци­я на Гюн­тер Грас с тяхно­то по­ве­де­ние, осо­бе­но по от­но­ше­ние на голямо­то за­мъл­ча­ва­не от стра­на на оне­зи, кои­то са са­мо­пое­ли рол­ята на мо­рал­ни ин­сти­ту­ции на об­щес­тво­то. Но то­ва е са­мо еди­ния­т ас­пект на фик­цио­нал­ни­те му ге­рои, вър­ху кой­то ще се вър­на по-къс­но.

И та­ка, как­во се е случ­ва­ло в оне­зи страш­ни вре­ме­на, ко­га­то на­цис­тка­та сис­те­ма е ста­ва­ла пред очи­те на ели­ти­те? Ко­га­то нас­тъп­вал кра­хът на Вай­мар­ска­та ре­пуб­ли­ка. Ко­га­то пло­щад­ният раз­гул на фа­кел­ни­те шес­твия и крес­ли­во­то пло­щад­но пее­не на “Хорст Ве­сел” ста­ва­ли все­кид­не­вие. На­силс­тве­но се раз­пус­ка­ли син­ди­ка­ти­те, а член­ска­та ма­са от ми­лио­ни хо­ра ги “о­бе­дин­ява­ли” в Гер­ман­ски тру­дов фронт. Фаб­ри­ку­ва­ли се мла­деж­ки и жен­ски ор­га­ни­за­ции ка­то под­раз­де­ле­ния на на­цио­нал­со­циа­лис­ти­чес­ка­та пар­тия. Уче­ни ос­но­ва­ва­ли ев­ге­нис­тич­ни ор­га­ни­за­ции ка­то “Нем­ско дру­жес­тво за ра­со­ва чис­то­та”, а не­го­ви­те чле­но­ве при­зо­ва­ват лу­на­ти­ци­те и хо­ра­та с нас­ледс­тве­ни за­бол­ява­ния да бъ­дат уби­ва­ни, как­то и тех­ни­те де­ца.[2] Рое­ли се с ог­ром­на ско­рост оне­зи, мис­ле­щи с кръв­та си volkisch дви­же­ния, кои­то из­ди­гат за свой ку­мир не ра­зу­ма, а ге­рои­те. То­ва вре­ме - вре­ме­то на на­циз­ма - Гюн­тер Грас раз­каз­ва в кни­ги­те си, ос­ветл­явай­ки неп­рос­ти­ми­те мъл­ча­ния на ели­ти­те. От­тук след­ва об­ви­ни­тел­на­та му хи­по­те­за: мо­же­ше ли да няма 1933/1934 г., ако не бе то­ва кон­фор­мно по­ве­де­ние на фи­ло­со­фи, пи­са­те­ли, пое­ти, ху­дож­ни­ци? На всич­ки оне­зи, чии­то мъл­ча­ния той опи­сва: за ”Крис­тал­на­та нощ”; за го­не­ния­та на ев­реи­те и Нюр­нберг­ски­те за­ко­ни; за на­па­де­ние­то на Пол­ша; за пог­ро­ма на Вар­шав­ско­то ге­то. Мъл­ча­ния­та за га­зо­ви­те ка­ме­ри и кон­цла­ге­ри­те. [3]

В ро­ма­на на Гюн­тер Грас “Мес­тна упой­ка­” (как­то и в “М­ое­то сто­ле­тие”), те­ма­та за ви­на­та на ав­то­ри­те­ти­те от не­го­во­то юно­шес­тво зву­чи с раз­лич­ни нюан­си. Пи­са­телят пред­ставя сил­ни от­къ­си - раз­миш­ле­ния вър­ху осо­бе­нос­ти­те на гер­ман­ския ха­рак­тер (“гер­ман­ска е на­ша­та мо­лит­ва, гер­ман­ска е лю­бов­та ни, гер­ман­ска е на­ша­та ом­ра­за”) и не са­мо. Ос­вен нем­ският слу­чай, Грас опи­сва об­щоев­ро­пей­ска­та тен­ден­ция за “ку­лтур­но­то за­тъм­не­ние”. В спи­съ­ка му в от­го­вор­ни­те за та­зи тен­ден­ция ели­ти по­па­дат: ид­ео­ло­зи­те на Прос­ве­ще­ние­то “Жа­н Жак Ру­со и Мон­тес­кьо, фи­зиок­ра­ти­те, кои­то кри­ти­ку­ва­ха мер­кан­тил­на­та сто­пан­ска сис­те­ма и стъ­па­ло­вид­ния строеж на об­щес­тво­то” [4] .

Пос­ле оти­ва към на­ча­ло­то на 20-тия век с опи­та на Ру­сия и Ази­я. Грас ци­ти­ра ем­бле­ма­тич­ния и фас­ци­ни­ран от ре­во­лю­ция­та Лео Троц­ки; пое­та Мао Дзе­дун с не­го­ва­та “Ю Гун пре­мес­тва пла­ни­ни”. И от­но­во пи­са­телят се връ­ща във вре­ме­то пре­ди Хрис­та: там е Се­не­ка, пи­сал дър­жав­ни­те ре­чи на “кръ­во­ло­ка” Не­рон. От­но­во от­скок нап­ред - във фо­ку­са му по­па­да про­чу­тият пе­да­гог Пес­та­ло­ци, “кой­то се от­дръп­ва от ре­во­лю­ция­та, за­що­то за­тъ­на­ла в псев­до­ре­фор­ми” [5] . И про­чее. В лю­би­мия си “ра­чеш­ки стил” Грас се връ­ща-оти­ва в ис­то­рия­та , за да по­тър­си ло­ги­ка­та на про­це­са и не­го­ви­те но­си­те­ли - оне­зи, от кои­то оче­вид­но се е въз­хи­ща­вал. А пос­ле - пос­ле сил­но се е ра­зо­ча­ро­вал. В ка­та­ло­га на ра­зо­ча­ро­ва­ния­та му са Георг Бюх­нер с не­го­вия “Дан­тон” и мо­рал­ни­те оп­рав­да­ния на те­ро­ра на френ­ска­та ре­во­лю­ция. Там е и Луи Ара­го­н, То­ма­зо Ма­ри­не­ти. В “Мес­тна упой­ка­” Гюн­тер Грас ве­че пре­ду­се­ща ра­зо­ча­ро­ва­ние­то си и от ку­ми­ри­те на 60-те го­ди­ни ка­то Хер­берт Мар­ку­зе, ана­те­мос­ва­щ кон­су­ма­торс­тво­то на бур­жоаз­ния свят. И та­ка на­та­тък.

Из­бра­ният ма­раз­ма­ти­чен стил е не­съм­не­но аде­кват­но за све­тоу­се­ща­не­то на ав­то­ра. След ка­то е обо­бщи­л сар­кас­тич­но ин­те­лек­туал­ни­те “реа­лии” и тех­ни­те но­си­те­ли в пла­не­та­рен план, Грас пра­ви из­во­да. Фи­ло­со­фи­те, пи­са­те­ли­те, ху­до­жес­тве­на­та ин­те­ли­ген­ция в гол­яма сте­пен са мо­дер­ни­те “лов­ци на ду­ши”. Ав­то­ри на проек­ти, на со­циал­ни конс­трук­ти, с кои­то ма­ни­пу­ли­рат нез­нае­щи­те, необ­ра­зо­ва­ни­те. Зав­ли­чат нис­ши­те ду­хом във вой­ни и ре­во­лю­ции, за да ос­та­нат пос­ле нир­ван­но бе­зот­го­вор­ни за кър­ва­ви­те пос­ле­ди­ци. За бол­ше­виш­кия те­рор, за Ко­ли­ма и Гу­лаг, за Да­хау и Ос­виен­цим. Те са, кои­то под­дър­жат чо­ве­чес­тво­то в “нар­ко­ти­чен глад” и за­ви­си­мост от но­ви и но­ви до­зи ид­ео­ло­гии. 19-ти век, след­ван от 20-ия, об­лъч­ва­ха тъл­пи­те с при­зи­ви , че “Хо­ра­та трябва да ста­ват по-доб­ри, за да из­бе­рат за свои во­да­чи по-доб­ри хо­ра” (стр.307). Как­во дру­го са Ба­ку­нин, Карл Маркс, Вла­ди­мир Или­ч?! Не тлас­на­ха ли тео­ре­тич­ни­те им ин­тер­пре­та­ции хо­ра­та по пътя на ма­со­ви­те хип­но­зи? Ви­на­ги е ед­но и съ­що: ”зъ­бо­ле­ка­ри”, кои­то се прес­тру­ват, че ще об­лек­чат жи­во­та ни. Ниц­шеан­ци по дух, из­ди­га­щи в култ ра­зу­ма и тех­ни­ка­та, ка­то дви­же­ща си­ла в но­воев­ро­пей­ска­та ис­то­рия. Ге­рой на Гюн­тер Грас в “Ме­стна упой­ка­” пред­ла­га по-съ­вър­шен свят, уп­равл­яван от еди­н зъ­бо­ле­кар и еди­н стар­ши учи­те­л. Всич­ки зли­ни би­ват пре­дот­врат­ява­ни. “Тъй ка­то всич­ки се уча­т, все­ки еди­н чо­век е и учи­те­л. И по­не­же все­ки е из­ло­жен на опа­снос­т от ка­риес, всич­ки се обе­дин­ява­т в бор­ба с ка­рие­са. Гри­жа­та и пред­вид­ли­вос­тта по­мир­яват на­ро­ди­те... Ве­че няма не­пъл­но­цен­ност и лош дъ­х. ­Да жи­вее про­фи­лак­ти­ка­та!” (стр. 354)

Об­ра­зи­те на “ви­нов­ни­те” Гюн­тер Грас по­ла­га в сим­во­ли­ка­та на име­на­та, ста­ту­са, ро­ли­те им. Те са Учи­те­ли, Про­фе­со­ри, жур­на­лис­ти. В по-къс­но­то му твор­чес­тво - “Мое­то сто­ле­тие” и “Ра­чеш­ка­та”, из­ме­ре­ние­то на ви­на­та се сдо­би­ва с дру­го ни­во - то­ва на кон­крет­ни­те й пер­со­ни­фи­ка­ции. Гюн­тер Грас ка­то че не мо­же да прос­ти на еди­н от най-въз­дей­ства­щи­те ав­то­ри­те­ти на Гер­ма­ния - Мар­тин Хай­де­гер. И по-об­що - на нем­ския ид­еа­ли­зъм. На Кант, Фих­те и Ниц­ше... ­Пос­лед­но­то е мно­го важ­но. Но­бе­лис­тът под­чер­та­ва де­бе­ло: ни­ша­та на фи­ло­со­фи­те се ока­зва не са­мо по­раж­да­ща зло­то. Фи­ло­со­фи­те не са­мо са би­ли на щат при то­та­ли­тар­ни­те ид­ео­ло­гии. По-ло­шо. Те са фак­ти­чес­ки­те ав­то­ри на клю­чо­ви тек­сто­ве, за­че­ва­щи ре­во­лю­ции­те, ко­му­низ­ми­те и фа­шиз­ми­те. “Ка­пи­та­лът” бе идео­ло­ги­чес­ко­то оръ­жие на кръ­воп­ро­лит­на­та бол­ше­виш­ка ре­во­лю­ция [6] . ”Им­пе­риа­лиз­мът - пос­ле­ден ста­дий на ка­пи­та­лиз­ма” на Вла­ди­мир Ул­яно­вич е лю­би­мо съ­чи­не­ние на дру­га­ри­те Карл Либ­кнехт и Ро­за Люк­сем­бург . Пре­ди фа­шис­тки­те ид­еи на Бе­ни­то Му­со­ли­ни пуб­ли­ка­та ад­ми­ри­ра­ше Ма­ни­фес­та на Ма­ри­не­ти, прос­лавящ вой­на­та ка­то “е­динс­тве­на­та хи­гие­на на све­та”. Всъщ­ност, и Му­со­ли­ни, то­зи кар­на­ва­лен Це­зар, бив­шият све­ще­ник Йо­сиф Ви­са­рио­но­вич Ста­лин, та­ка и неус­пе­лият ху­дож­ник Адо­лф Хит­лер са не по­ве­че от чо­веш­кия фак­тор в мрач­на­та по­ли­фо­ния на ис­то­рия­та. Те са пер­со­нал­ният кон­текст за сът­во­ре­ни­те ве­че от фи­ло­со­фи Ид­еи.

2. Приз­на­вам, че слож­ни­те из­вив­ки в лич­ността на Хай­де­гер са ме впе­чатл­ява­ли дъл­бо­ко. От­на­ча­ло смятах, че фи­ло­со­фът, ав­тор на “Би­тие и вре­ме”, по­доб­но То­мас Ман, се е раз­двоя­вал меж­ду от­вра­ще­ние­то си и из­ку­ше­ние­то към Хит­лер, ка­то за “ар­тис­та на власт”. Пос­ле за­поч­нах да проум­явам аб­сур­дна­та на пръв пог­лед ис­ти­на, че и Мар­тин Хай­де­гер, как­то по-гол­яма­та част от нем­ска­та ин­те­ли­ген­ция, не са­мо е до­пус­кал на­циз­мът да уп­ражн­ява вър­ху не­го ес­те­ти­чес­ка при­те­га­тел­на си­ла. Уви, не. Фи­ло­со­фът, на чии­то лек­ции сту­ден­ти­те са из­пит­ва­ли вър­хов­на ин­те­лек­туал­на нас­ла­да, през 1933-та е твърдял и опо­вест­ява­л, че на­цио­нал­со­циа­лис­ти­чес­ка­та ре­во­лю­ция ще из­пол­зва по­тен­циа­ла на тех­ни­ка­та в проек­та за но­во­то гер­ман­ско Dasein... След про­чи­та на ин­тим­на­та му ко­рес­пон­ден­ция с да­ма­та на фи­ло­соф­ския ана­ли­з на то­та­ли­та­риз­ма Ха­на Аре­ндт, за­поч­нах да смятам проб­ле­мът за фун­да­мен­та­лен - в сми­съл, ви­но­вен ли е са­мо Адо­лф Хит­лер, не­доу­чи­лият, бол­нав и нео­съ­щес­твен ху­дож­ник? Не са ли но­си­те­ли на същ­нос­тна­та ви­на за ху­ма­ни­тар­ни­те ка­тас­тро­фи, за ге­но­ци­да на ев­реи, ци­га­ни, хо­мо­сек­суа­лис­ти и слав­яни оне­зи, кои­то пуб­лич­но не са сан­кцио­ни­ра­ли съ­щия то­зи ге­но­цид?! Не­що по­ве­че. Те тео­ре­ти­чес­ки са го нап­ра­ви­ли въз­мо­жен, за­що­то при­те­жа­вай­ки мо­рал­ния ман­дат да по­ма­гат в ор­иен­та­ция­та кое е доб­ро и кое зло, не са ука­зва­ли страш­на­та ци­ви­ли­за­цион­на дес­трук­ция, в коя­то дик­та­ту­ри­те са пов­лек­ли хо­ра­та.

В кни­га­та ”­Пис­ма -1925-1975” [7] са на­ли­це раз­лич­ни до­ка­за­телс­тва, че все­кид­не­вие­то, би­та, бо­лес­ти­те и влюб­ва­ния­та на оне­зи, през чии­то “на­ра­ти­ви ние се се­беп­риз­на­ва­ме, из­граж­да­ли сме собс­тве­на иде­нтич­ност­” [8] , са съ­що кон­текст. Кон­текст за граж­дан­ски­те им про­ва­ли, за тех­ни­те ин­те­лек­туал­ни про­даж­би, ет­ни­чес­ки бар­те­ри, ка­рие­рис­тич­ни сдел­ки” [9]. В бе­леж­ки­те на със­та­ви­тел­ка­та на кни­га­та “Пис­ма­та” - Ур­су­ла Лудц - ста­ва ясно нап­ри­мер, че през 1933 г. пре­къс­ват от­но­ше­ния­та на Хай­де­гер, кой­то ве­че е ста­нал член на на­цио­нал­со­циа­лис­ти­чес­ка­та пар­тия с Карл Яс­перс [10] , чия­то съп­ру­га е ев­рей­ка. Или то­ва, че ба­зис­ният труд “Би­тие и вре­ме” е пос­ве­те­на на учи­тел­я на Хай­де­гер - Ед­мунд Ху­серл, кой­то е ев­реин. При пре­пе­чат­ва­не­то й оба­че, по вре­ме­то на на­цис­тка­та власт пос­ве­ще­ние­то ве­че лип­сва. Раз­би­рае­мо за­що. В до­ку­мен­тал­на­та кни­га оба­че чи­та­телят уз­на­ва, че ев­рей­ка­та Ха­на Аре­ндт про­ща­ва на своя учи­те­л и прия­тел Мар­тин Хай­де­гер ув­ле­че­ние­то му по фа­шис­тки­те ид­еи! То­ва об­стоя­телс­тво по­раж­да ре­ди­ца кон­тро­вер­сии: Кой и за как­во про­ща­ва? Ако в ли­чен план прош­ка­та е нравс­тве­но кра­сив акт, то как­во ще ка­же ис­то­рия­та?! Мо­гат ли след Ос­виен­цим да се пи­шат пое­ми, бе по­пи­тал еди­н за­бе­ле­жи­те­лен поет.

По по­вод Хай­де­ге­ро­ва­та реч през 1934 г. “А­долф Хит­лер и на­цио­нал­со­циа­лис­ти­чес­ка­та дър­жа­ва” го­ле­мият съв­ре­ме­нен фи­ло­соф Юр­ген Ха­бер­мас пи­ше: ”Сму­ща­ва­що е по-ско­ро не­же­ла­ние­то и нес­по­соб­нос­тта на фи­ло­со­фа след края на на­цио­нал­со­циа­лис­ти­чес­кия ре­жим с ед­но из­ре­че­ние да приз­нае своя­та заб­лу­да, има­ща ре­ди­ца по­ли­ти­чес­ки пос­ледс­твия. Вмес­то то­ва Хай­де­гер се при­дър­жа към мак­си­ма­та, че не из­вър­ши­те­ли­те са ви­нов­ни, а са­ми­те жер­тви”!...[11] И Ха­бер­мас до­пъл­ва до бол­ка поз­на­тия за кон­фор­миз­ма на ин­те­лек­туал­ци­те факт, че та­зи реч е под­тик­на­та от дреб­на­вия стре­меж на Хай­де­гер да по­лу­чи рек­тор­ско място в уни­вер­си­те­та. Е, ста­нал е. Впро­чем, при де­на­ци­фи­ка­ция­та Мар­тин Хай­де­гер по­лу­ча­ва сви­де­телс­тво за бла­го­на­деж­дност, ка­то прис­трас­тия­та му към фа­шиз­ма някак се раз­ми­ва­т...

3. Да се вър­нем към Гюн­тер Грас и реф­лек­сии­те му вър­ху от­го­вор­нос­тта на ин­те­лек­туа­ле­ца. В “Ку­чеш­ки жи­вот” (1963) фи­ло­со­фът Мар­тин Хай­де­гер е но­си­тел на съ­дър­жа­тел­ни до­ми­нан­ти в ро­ма­на. Грас на­ри­ча фи­ло­соф­ска­та му ак­тив­ност “у­мо­ро­де­на”, коя­то съ­щес­тву­ва “не­вин­но” до кош­ма­ри­те на реал­но­то би­тие на на­циз­ма. “Пи­ше­ше та­ка, че ос­тав­яше за нас са­мо­въз­ви­ша­ва­ща ни из­ма­ма”, каз­ва нем­ският пи­са­тел, а в гор­чи­ви­на­та му про­зи­ра кос­ве­на иде­нти­фи­ка­ци­я с не­го, Фи­ло­со­фа, Учи­тел­я...

Към “слу­чая Хай­де­гер” Гюн­тер Грас се връ­ща-оти­ва и в кни­га­та “Мое­то сто­ле­тие”(1999). В три пос­ле­до­ва­тел­ни раз­ка­за (дей­ствие­то се раз­ви­ва по вре­ме на про­тес­ти­те в Бер­лин сре­щу вой­на­та във Виет­нам през 1966 г.), лич­нос­тта на Мар­тин Хай­де­гер вли­за мощ­но, мно­гоп­ла­но­во, раз­глеж­да­на в клю­ча “кой кое е!”. В те­зи раз­ка­зи Гюн­тер Грас на­ри­ча бе­ле­жи­тия фи­ло­соф “ша­ман”. За не­го­во­то ог­ром­но влия­ние вър­ху се­бе си ге­роят му приз­на­ва: “Вдиш­вах Хай­де­гер и прос­вет­лен кра­чех по не­го­вия път през по­ле­то “от­хвърл­яйки ка­то “заб­ра­ве­ност на би­тие­то” всич­ко близ­ко и дел­нич­но, осо­бе­но по­ли­ти­ка­та” [12] . В та­зи ли­те­ра­тур­но блест­яща хро­ни­ка има та­къв епи­зо­д. Ев­рей­ският поет Паул Це­лан след про­дъл­жи­тел­на бо­лест прис­ти­га във Фрай­бург. Прео­дол­явай­ки пър­во­на­чал­на­та си не­ре­ши­тел­ност, все пак се сре­ща с Фи­ло­со­фа, чие­то проб­ле­ма­тич­но ми­на­ло до­то­га­ва го въз­пи­ра­ло. Про­чи­та някол­ко свои сти­хот­во­ре­ния, “а­ла да се фо­тог­ра­фи­ра заед­но с Хай­де­гер - то­ва Паул Це­лан не по­же­ла”. Яс­но е за­що. В съ­ща­та кни­га Гюн­тер Грас обо­бща­ва из­вес­тна­та бли­зост на фи­ло­со­фа до ре­жи­ма на фю­ре­ра, със ду­ми­те: “Не­го­во­то “мъл­ча­ние зас­тла всич­ки зло­дея­ни­я...” (стр.173)

Оче­ви­де­н за чи­та­теля е фак­тът, че Про­фе­со­рът е ал­тер-его на Гюн­тер Грас. Съ­вър­ше­но не слу­чай­ни са ду­ми­те на ге­роя му за об­ра­ти­те на не­го­ви­те из­бо­ри и за то­ва кол­ко гор­чи­ва е це­на­та им. Ина­че ка­за­но, Про­фе­со­рът е ху­до­жес­тве­на вер­сия на из­ви­не­ние­то на пи­са­теля пред све­та. Как­то ка­зах в на­ча­ло­то, “Мое­то сто­ле­тие” и по-сет­неш­на­та му но­ве­ла “Ра­чеш­ка­та” са про­ни­за­ни от гър­чо­ве­те на съ­вес­тта му. Об­ра­зи­те на Учи­тел­я, Зъ­бо­ле­каря, Про­фе­со­ра, Жур­на­лис­та от “Та­гес­цай­тунг” поч­ти ка­то в пси­хиат­ри­чен сеанс из­важдат вед­нъж и още и пак ос­три­те тръ­ни на пре­мъл­ча­на­та от пи­са­теля в го­ди­ни­те ви­на.

И все пак, има ли ви­на Гюн­тер Грас?

Ще пов­торя част от ве­че ка­за­но­то. На пет­най­сет го­ди­ни ка­то член на “Хит­ле­рю­генд” бъ­де­щият пи­са­тел по­же­ла­ва доб­ро­вол­но да слу­жи на под­вод­ни­ца. Две го­ди­ни по-къс­но би­ва по­ви­кан на тру­до­ва по­вин­ност в ди­ви­зия­та “Фрид­сберг” край Дрез­ден. Там мла­дият Грас слу­жил до про­лет­та на 1945 г., ко­га­то ели­тна­та част се пре­да­ла на нас­тъп­ва­ща­та съ­вет­ска ар­мия. До­ка­то еди­н хла­пак, влязъл във Ва­фен СС, не е уби­л ни­ко­го, то ду­хов­ни­те ли­де­ри на не­го­во­то сто­ле­тие, как­то и на пред­ход­но­то, са из­вър­шва­ли дру­ги, ду­хов­ни, нравс­тве­ни, ху­ма­ни­тар­ни “у­бий­ства”. Дис­ква­ли­фи­ци­ра­ли са кла­си­чес­ки­те пон­ятия за ев­ро­пей­ския чо­век; са­моо­пиян­ява­ли се от за­че­на­та от тях са­ми­те тер­ми­но­ло­гия на мо­дер­нос­тта, при­да­ва­ли са пор­ядъч­ност и при­ли­чие на от­вра­ти­тел­ни явле­ния и фак­ти.

“От две­те стра­ни на Ат­лан­ти­ка се на­тък­ва­ме на ед­ни и съ­щи те­ми на ан­ти-Прос­ве­ще­ние­то, на кри­ти­ка­та към рол­ята на обо­бща­ва­щи­я ин­те­лек­туа­лец”, каз­ва Юр­ген Ха­бер­мас.13 Пре­тен­ции­те на ху­ма­ни­тар­ни­те нау­ки се спук­ват ка­то праз­ни ба­ло­ни. По­пуля­рна ста­ва все по­ве­че ви­зия­та за тех­ни­чес­ка­та, чо­ве­ко­не­на­вис­тна прак­ти­ка. Ут­вър­жда­ва се тес­ног­ръ­да­та воля за власт. Фи­ло­соф­ски­те май­сто­ри на ми­съл­та, ин­те­лек­туал­ци­те, пос­ред­ни­ци­те на сми­съ­ла произ­веж­дат са­мо­за­лъг­ва­щи се дис­кур­си, до­ве­ли на прак­ти­ка до ли­це­мер­на­та ре­то­ри­ка, зад коя­то мо­же да се скрият как­то Ау­ш­виц, та­ка и Гу­лаг. А Гюн­тер Грас в свои­те ро­ма­ни, но­ве­ли и хро­ни­ки раз­каз­ва за то­ва как хла­па­ци ка­то не­го се вдиш­ва­ли въз­ду­ха на пое­ти и фи­ло­со­фи и се ома­гьос­ва­ли от Си­ла­та, На­си­лие­то, Тех­ни­ка­та. Меч­тае­ли са да про­чистят све­та от бюр­гер­ска­та пле­сен, от гни­лия им­пе­риа­ли­зъм , без­род­ни­те бан­ке­ри, за да да­дат шанс на бед­ни­те, уни­зе­ни­те и ос­кър­бе­ни­те.


Бележки към текста:
[1] През ав­густ та­зи го­ди­на, пред “Фран­кфур­тер ал­ге­май­не цай­тунг”, Гюн­тер Грас раз­каз­ва за пръв път, че 17 го­ди­шен е слу­жил в ели­тни­те на­цис­тки час­ти. Още на 15 го­ди­ни ка­то член на “Хит­ле­рю­генд” той доб­ро­вол­но поис­кал да слу­жи на под­вод­ни­ца, но две го­ди­ни по-къс­но бил по­ви­кан на тру­до­ва по­вин­ност в ди­ви­зия­та “Фрид­сберг” край Дрез­ден, къ­де­то слу­жил до про­лет­та на 1945 г. До­се­га в офи­циал­на­та биог­ра­фия на пи­са­теля се твър­де­ше, че за крат­ко е бил в зе­нит­на ба­та­рея, в как­ва­то са би­ли из­пра­ща­ни мно­го мла­де­жи в пос­лед­ни­те ме­се­ци на Хит­лер. обратно
[2] П. Уо­т­сън, “Мо­дер­на­та ми­съл” (2005), т.1, стр.68 обратно
[3] В “Мое­то сто­ле­тие” (1999), стр.166, Грас пи­ше по по­вод про­це­си­те сре­щу воен­ноп­рес­тъп­ни­ци­те във ФРГ след­но­то: ”В на­ча­ло­то моят Хай­нер изо­бщо не вярва­ше, ко­га­то му раз­правях как, при­мер­но, еди­н от об­вин­яе­ми­те на­ка­рал няка­къв зат­вор­ник да уда­ви собс­тве­ния си ба­ща и пон­же зат­вор­ни­кът нап­ра­во по­лудял, об­вин­яе­мият се видял при­ну­ден да го зас­треля на място” обратно
[4] “Местна упойка“ (1961), стр. 231 обратно
[5] Ibid. Стр. 312 обратно
[6] Исмаил Кадаре в своята “Легенда на легендите” (2003) пише:”Алексанър Блок възпява новия Христос - Ленин в поемата си “Дванадесетте”... Сергей Есенин с възхита говори за него като за неразгадаемия сфинкс, Марк Шагал рисува върху платната си мотиви от апокалипсиса, свързано с обезобразяването на стара Русия. (стр.111) обратно
[7] “Мартин Хайдегер - Хана Арент. Писма 1925-1975” (2003) обратно
[8] Пол Ри­кьор, “Про­чи­ти” (1996), стр.66 обратно
[9] Ibid. обратно
[10] К.Яс­перс, про­фе­сор по фи­ло­со­фия, ав­тор на “Об­ща пси­хо­па­то­ло­гия” . След вой­на­та жи­вее в Швей­ца­рия. Пос­тавял неед­нок­рат­но въп­ро­са за на­цио­нал­на­та и лич­на ви­на, за фа­ши­зоид­нос­тта във Фе­де­рал­на­та ре­пуб­ли­ка обратно
[11] Ю. Ха­бер­мас “Фи­ло­соф­ският дис­курс на мо­дер­нос­тта”(1999), стр.167 обратно
[12] “Мое­то сто­ле­тие“(1999), стр. 98 обратно