I’m sorry, господин Имберг!
С друго самочувствие трябваше да обсъждам журналистическите ни работи в контекста на пълноправното ни членство в Европейския съюз. Би трябвало и самите практики да пораждат горда, европейска конотация, а не още на 29-тия ден от правителствено-фолклорните радости от площад „Батемберг” колеги от Лондон да напишат статията „Самоубива ли се българската журналистика”/вж.сайта кафене-нет от 29 януари т.г./. Проблемът е, че медийното пространство не само не звучи европейски, но и очевидно задълбочава типичния си посткомунистически рецидив на комопроматен говор, очевидни корпоративни интереси и неясна принадлежност към някакви структури .Тук ще вмъкна само като пореден пример новото издание на Съюза на българските журналисти – в. „Поглед”, чието „жълто” е не само поредна комерсиална игра на издателите му Блъсков/Найденов, но и креслива демонстрация за устойчивия вестникарски жанр, включващ езика на улицата,визията на разсъблеченото женското тяло, обилно поръсени с пикантерията на Клюката.
Искам обаче да разкажа за случая с Кеворк Кеворкян и с г-н Тошо Тошев – главният редактор на вестника поместил статията „Ханита, Сиели, хитреци и скунксове” на 23 януари. Този случай е квалифициран подобаващо в писмо-протест до въпросния главен редактор от организации, изпитващи дълг към свободата на словото и неговата отговорност. Цитирам пасаж от писмото: „В цивилизованите общества подобни изрази водят до съдебна отговорност, а понякога и до наказателно преследване на техните автори..Но дори да допуснем, че господин Кеворкян има право да си позволи подобен безпардонен булеварден жаргон и краен расизъм, ние сме озадачени да видим подобни неща публикувани на страниците на един сериозен вестник, какъвто е „Труд”. Протестът ни е илюстриран коректно с едни от най-отблъскващите кеворкянови образи и фрази, по адрес на авторката на книгата „Мащеха е моята звезда” Хани Димитрова, като е подписан от Българския хелзинкски комитет и Българската медийна коалиция. Изпратихме го по факса на 26 януари до в.Труд. Апропо. Преди да бъде пуснат протестния ни факс в 16.00 часа, бяхме се погрижили по имейлите на известни журналисти и издатели на качествени вестници да потърсим подкрепа. Лекомислено занимание от наша страна, естествено. Най-малкото, защото отлично знаехме , че страхът от унищожителното перо на Кеворкян и трибуната, от която би залял с помията си всеки, е достатъчен , за да си свие сармите достойната българска журналистика.
Факсът не бе публикуван – нито в съботния брой, нито в броя от 29 януари. И от тук започва интересното. В 12.30 на телефона на председателя на БХК Красимир Кънев се обажда секретарката на Т.Тошев. Разговорът приблизително се свежда до следното. Г-н Имберг, един от изпълнителните директори на това издание на ВАЦ , прочел факса/?!!/ и написал резолюция „да се публикува”. Обаче, досаден пропуск, имената на изпращачите – съответните председатели на гражданските организации Кънев и Георги Лозанов отсъствали, та така да се каже протестът звучи анонимен. В 14.23 часа “правилно” подписаният протест отново бе изпратен на „Труд”, чийто главен редактор се казва г-н Тошо Тошев, ни напомни императивно секретарката. Наложи се да поправим и този “пропуск”. Но, защо Петер Имберг трябваше да се намеси в редакционните работи на вестник, подписал Етичния кодекс, само някой хитрец от редакцията знае. Така или иначе, Брюксел, пардон, г-н Имберг за часове ни вдъхна увереност, че Големият брат не само ни наблюдава, но и размахва пръст, когато много се опитваме да се изтарикатим - какъв етичен кодекс, какви пет лева.
Новият брой на „Труд” излезе днес, 30 януари. От протеста ни , разбира се, няма и следа. Съжаляваме, много съжаляваме, г-н Имберг! Може би Коста Стефанов или Андрей Владов от Лондон наистина са прави. Българската журналистика се самоубива.