Кан'2007 Вкусът на гроздето

За­поч­вам нап­ра­во: та­зи го­ди­на в Кан бях от те­зи, кои­то наис­ти­на гле­да­ха прог­ра­ми­ра­ния още в пър­вия ден “ма­лък” филм “4 сед­ми­ци, 3 ме­се­ца и 2 дни” на мла­дия ру­мън­ски ре­жи­сьор Крис­тиян Мун­джиу. Каз­вам го, за­що­то съм сви­де­тел, че по раз­лич­ни при­чи­ни, на пър­ва­та про­жек­ция, няма­ше твър­де мно­го пуб­ли­ка. Вед­на­га след прес­кон­фе­рен­ция­та на­пи­сах, че в ли­це­то на Мун­джиу ру­мън­ско­то ки­но се е сдо­би­ло със свой Ке­нет Лоуч (но­си­тел на “Злат­на­та пал­ма” от 2006 г.). Ус­по­ред­но с про­ти­ча­не­то на фес­ти­ва­ла за­вал­яха и реак­ции­те на ме­дии­те. Вес­тник “Льо Па­ри­зиен” кон­ста­ти­ра, че “пър­вият шок на Кроа­зет се е поя­вил в са­мо­то на­ча­ло”; “Ва­ра­йъ­ти” оп­ре­де­ли фил­ма ка­то “блестящ ус­пех, сни­ман с чис­то­та и чес­тност”; “Юма­ни­те” се за­рад­ва на “плес­ни­ка вър­ху фи­зио­но­мия­та...” на се­ща­те се ко­го, а прес­тиж­ният "Ли­бе­ра­сион" не спес­ти въз­хи­ще­ние­то си от “е­дин филм, кой­то ди­ша по из­клю­чи­те­лен на­чин”... Пос­ле за­вал­яха срав­не­ния­та с ки­но­то на брат­ята Дар­ден и тех­ни­те “мал­ки” бел­гий­ски би­се­ри “Ро­зе­та” и “Де­те­то” (“Злат­ни пал­ми”).

Сви­де­тел съм и на на­чи­на, по кой­то Мун­джиу реа­ги­ра на но­ви­на­та, че ста­ва ре­жи­сьор №1 в све­та. Той ка­за, че случ­ва­що­то се при­ли­ча на при­каз­ка и че та­зи наг­ра­да е важ­на за ре­жи­сьо­ри­те, кои­то ра­ботят с нис­ки бю­дже­ти. Из­лъч­ва­не­то му бе­ше сдър­жа­но, скром­но и не осо­бе­но ти­пич­но за чес­то за­ха­ро­са­ния стил на зна­ме­ни­тос­ти­те в Кан...

Как ста­на та­ка, че филм, в кой­то има две сту­ден­тки от про­вин­ция­та, ед­на­та бре­мен­на (Га­би­та, в рол­ята Лау­ра Ва­си­лиу), дру­га­та - не (Оти­ли­я, в рол­ята Ана­ма­ри­я Ма­рин­ча), еди­н мъж със стран­но­то проз­ви­ще “гос­по­дин Бе­бе” (Влад Ива­но­в) и тук та­ме по някой друг вто­рос­те­пе­нен пер­со­наж, ус­пя да се ха­ре­са не са­мо в Кан (пред­се­да­тел на меж­ду­на­род­но­то жу­ри - Сти­вън Фриърс), но и на све­тов­на­та пре­са?

Ус­пе­хът на то­зи филм е из­стра­дан и съз­да­те­ли­те му доб­ре знаят, це­на­та, коя­то все­ки от тях е пла­тил! Всъщ­ност, фил­мът “4 сед­ми­ци, 3 ме­се­ца и 2 дни” е по­ре­ди­ца от пред­ва­ри­тел­но пред­прие­ти и щас­тли­во раз­ре­ши­ли се рис­ко­ве.

Риск но­мер ед­но: фи­нан­си­ра­не­то
Крис­тиян Мун­джиу е зас­нел фил­ма на своя от­го­вор­ност, въз­пол­звай­ки се от по-ра­но от­пус­на­то му фи­нан­си­ра­не за ом­ни­бус проек­та му “При­каз­ки от Злат­на­та епо­ха”. (Ако бе ре­шил да из­ча­ка сним­ки­те на “4 сед­ми­ци...” да бъ­дат фи­нан­со­во оси­гу­ре­ни, то за­вър­шва­не­то на фил­ма пре­ди Кан би би­ло не­въз­мож­но).

Риск но­мер две: вре­ме­то на дей­ствие
Фил­мът ни връ­ща към 1987 г., две го­ди­ни пре­ди па­да­не­то на дик­та­ту­ра­та на Чау­шес­ку. Но в днеш­но вре­ме, след ан­ти­ко­му­нис­ти­чес­ка­та въл­на от края на ми­на­лия век и при но­ви­те нап­ре­же­ния на нас­тоя­щия, хо­ра­та не се ин­те­ре­су­ват от по­ли­ти­чес­ки­те страс­ти ни­то на Сред­на, ни­то на Из­точ­на, ни­то до­ри Юг­оиз­точ­на Ев­ро­па. А във фил­ма на Мун­джиу ги има доб­ре поз­на­ти­те зна­ци на няко­гаш­ния ко­му­ни­зъм: ми­зер­ни об­ще­жи­тия за сту­ден­ти, без­душ­ни хо­тел­ски стаи и ко­ри­до­ри, раз­дрън­ка­ни ав­то­бу­си, гроз­ни па­нел­ки и кон­тра­бан­да (в слу­чая, с няко­га из­ди­га­ни­те в култ ци­га­ри “Кент”). Ми­ли­цио­не­ри, слу­жи­те­ли, ро­ди­те­ли - мярка­щи­те се във фил­ма ге­рои - са бел­яза­ни и по­доз­ри­тел­нос­тта и прик­ри­тост­тта на вре­ме­то. Раз­го­во­ри­те са еже­днев­ни, ба­нал­ни и нек­ра­си­ви. Те кръ­жат око­ло глав­ния проб­лем: как Га­би­та тай­но и не­ле­гал­но да мах­не не­же­ла­но­то бе­бе?

Риск но­мер три: вре­мет­рае­не­то на раз­ка­за
Всич­ко се случ­ва в ед­но де­но­но­щие. Сут­рин­та, две­те прия­тел­ки са в об­ще­жи­тие­то и тъп­чат дре­хи и друг ба­гаж в чан­та. Го­ворят най-ве­че за па­ри и за някак­ва най­ло­но­ва пок­рив­ка. Оти­ли­я из­ли­за и тръг­ва да из­дей­ства и съот­вет­но да пла­ти двой­на стая в хо­тел. Ми­мо­хо­дом се сре­ща с прия­теля си. В ран­ния след об­яд се сре­ща и с гос­по­дин Бе­бе и го во­ди там, къ­де­то ги ча­ка ум­ряла­та от страх Га­би­та. В по­лу­тъм­на­та стая на нев­зрач­ния хо­тел, нея­сният и по­таен мъж трябва да нап­ра­ви из­кус­тве­ния або­рт. С чер­но­то си ку­фар­че, с ръ­ка­ви­ци­те, кои­то над­ява пре­ди да вка­ра сон­да­та с во­да, там, къ­де­то й е място­то, гос­по­дин Бе­бе не прес­та­ва да го­во­ри. Об­яснява тех­но­ло­гия­та на або­рта и при­тис­ка мо­ми­че­та­та за по­ве­че па­ри. В край­на смет­ка се съг­лас­ява да му се пла­ти в на­ту­ра. Пла­ща Оти­ли­я. Вед­на­га след то­ва мо­ми­че­то оти­ва в се­мей­ство­то на прия­теля си, къ­де­то ста­ва обе­кт на но­во уни­же­ние, то­зи път за­ра­ди “о­бик­но­вен” произ­ход. Ба­ща­та на прия­теля й е из­вес­тен ле­кар... Ве­чер­та ста­ва ясно, че по щас­тли­ва слу­чай­ност Га­би­та е ус­пяла да из­хвър­ли пло­да. Из­пълнявай­ки ле­де­ни­те ин­струк­ции на гос­по­дин Бе­бе, Оти­ли­я сла­га за­ро­ди­ша в чан­та­та си, от­нася го в да­ле­чен квар­тал и го из­хвърля в шах­та­та за бок­лук от де­се­тия ета­ж на без­ли­чен блок. През нощ­та, две­те седят на са­мот­на ма­са в гро­зен рес­то­рант. В дъ­но­то, по­лу­пия­ни хо­ра са стиг­на­ли до пос­лед­на­та фа­за на ве­сел­ба­та на по­ред­на­та сват­ба.

Риск но­мер че­ти­ри: фил­мо­вият ези­к
В Кан Мун­джиу зая­ви, че не­на­виж­да сним­ки­те в сту­дио. Ка­за още, че пред­по­чи­та дъл­ги­те кад­ри и че дър­жи ак­тьо­ри­те му да иг­раят ес­тес­тве­но и реа­лис­тич­но. Спо­де­ли, че опе­ра­то­ръ­т му Оле­г Му­ти пе­дан­тич­но е сле­дил дви­же­ние­то и по­со­ки­те на ак­тьо­ри­те. Че под­роб­нос­ти­те на сре­да­та има­т зна­че­ние за не­го ка­то ре­жи­сьор. Че не е ис­кал ли­ца­та на глав­ни­те из­пъл­ни­те­ли да се нат­рап­ват на зри­теля. Осо­бе­но фрон­тал­но...

Риск но­мер пет: сти­лът на ак­тьор­ска­та иг­ра
Той е на­роч­но бе­зе­фек­тен. Жес­то­ве­те, ин­то­на­ция­та и пау­зи­те меж­ду ду­ми­те са ка­то в жи­во­та.

И та­ка, без да се са­моиз­тък­ва, фил­мът ус­пява да на­ло­жи собс­твен стил. Най-гол­ямо­то му пос­ти­же­ние оба­че е, че ус­пява да се из­диг­не над при­вид­но ба­нал­ния би­тов слу­чай и да го пре­вър­не в дра­ма за то­тал­на­та “нес­во­бо­да. За­то­ва, без уго­вор­ки “4 сед­ми­ци, 3 ме­се­ца и 2 дни” се въз­прие ка­то ис­ти­на за скър­ше­ни­те жи­во­ти. В пряк и в ме­та­фо­ри­чен сми­съл...

Ка­то се вър­нах в Бъл­га­рия вед­на­га чух, че ру­мън­ци­те спе­че­ли­ли, “що­то има­ло, кой да ло­би­ра за тях...”

Уви, да­же на Ла­зур­ния бряг, за нас гроз­де­то про­дъл­жа­ва да е ки­се­ло...