Клуб Обектив: Ще се подобри ли спазването на човешките права след влизането ни в ЕС?
Половин година преди “влизането в Европа” в медиите няма по-обсъждана тема от това как ще “влезем” и какво ще стане след това. Всяка дума на Оли Рен и на другите брюкселски големци се тълкува и претълкува, всяка статия за България в някой европейски вестник се преразказва и обсъжда, а октомврийският доклад на Европейската комисия се чака едва ли не като Второто пришествие. Всичко се дискутира и обговаря: като почнем от оптималния размер на позволените в Европа краставици, минем през законодателството, евентуалните бъдещи инвестиции и стигнем, разбира се, до милиардите, които Европа ще изсипе в бедна България. Правят се най-различни - от пълни с телешки оптимизъм до пропити с мрак - прогнози за бъдещето на какво ли не в България. Но има тема, която сякаш е извън дискусията и тя е как ще се измени положението с човешките права след историческата дата 1 януари 2007 г. Всъщност в това няма нищо чудно. Правата на човека все още са извън обсега на публичната култура. Нашата общественост е слабо чувствителна дори към драстичните нарушения на правата на човека. (Кой, освен едно тясно малцинство се интересува от това, което става в Чечня, в Дарфур или в Гуантанамо?) Едва когато полицията убие някого, както стана с Чората през късната есен на 2005 г., публиката се раздвижва. Но теми като права на малцинствата, на сексуално различните, на жените, на психичноболните и на още много други прослойки у нас в най-добрия случай се смятат за екзотика, а обикновено се приемат от публиката на нож. Логичен резултат от всичко това е, че в поредицата “планове за действие” на правителството има набелязани мерки за промени в купища обществени сектори, но за правата на човека няма нищо.
Но списание “Обектив”, вярно на традицията си да обсъжда теми, които чак след време изпъкват в публичния дискурс, реши да обсъди точно това - каква ще е съдбата на човешките права след присъединяването. Какво да очакваме - положително или отрицателно развитие? Когато изчезне ролята на външния натиск, който досега караше политиците да приемат европейски норми и стандарти за защита, какво ще стане? Няма ли положението в тази област да се влоши, вместо да се подобри?
За да обсъдят тези въпроси поканихме Антонина Желяз-кова, председател на УС на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия, Мария Йорданова, ръководител на Правната програма на Центъра за изследване на демокрацията, и Красимир Кънев, председател на БХК.
Как оценявате ролята на външните фактори -
Съвет на Европа (СЕ), ООН, Европейски съюз (ЕС) -
за прогреса в спазването на правата на човека у нас
след 1989 г.?
Антонина Желязкова: Винаги съм твърдяла, че правителствата след 1989 г. не са имали воля и кураж да започнат каквото и да било по защита на правата и интеграцията на малцинствата. В края на 90-те усетих най-осезателно натиска на Европа. Когато присъеди-няването беше прието за наша основна цел, стана ясно, че трябва да спазваме критерии и изисквания, че трябва да се направят стъпки за решаване на забатачените проблеми на малцинствата. Винаги съм твър-дяла, че първите леки стъпки за интеграцията им бяха направени от правителството на Иван Костов под натиск. Следващите по-осезателни стъпки, пак под натиск, ги стори кабинетът Сакскобургготски, а сегашният най-видимо прави опит да действа с явен и съществен ефект. Но всичко е под натиск, без структуриране на идеи и принципи, а не по вътрешно убеждение.
Мария Йорданова: Присъединявам се към казаното, и то изобщо по защитата на човешките права.
ТЯ СТАВА ПОД НАТИСК И С ГОЛЯМА НЕОХОТА
Стъпвам на опита от работата си в ЦИД, който работи в контекста на институционалните и демократични реформи.
През 1997 г. започнахме да работим за въвеждането на омбудсмана като допълнение към защитата на човешките права. Сблъскахме се с всички правителства и мнозинства досега и им предоставихме концепции и законопроекти. Почти всички европейски омбудсмани идваха тук, за да посъветват деликатно родните политици колко полезно е да се основе и тук омбудсманската институция, за да се защитят накърнените от администрацията права на гражданите. Нашата идея беше максимален брой лица да могат да защитят правата и интересите си чрез нея. Едва предишният парламент прие един орязан и лош закон. Всичко, което можеше да послужи за ефикасна защита на правата, беше махнато, например местните омбудсмани и възможността НПО да ги сезират. Гаранциите достоен човек да може да заеме този пост бяха орязани. Дълго време липсваше воля да се изпълни дори този закон. Това показаха първите два неуспешни избора. Едва третият успя, и то със съмнения за пазарлъци. Изборът бе направен на квотен партиен принцип - на теб една институция, а на мен - друга. Процесът, предизвикан от НПО, остана напълно непрозрачен и точно на тях не позволиха да номинират хора и да ги обсъждат.
С последната конституционна промяна беше сторена плаха компромисна стъпка напред: остана обикновеното мнозинство за избор, но омбудсманът вече може да сезира Конституционния съд. Не минаха идеите за законодателна инициатива и за връзка между националния и местните омбудсмани.
И така, и аз казвам, че под натиск, бавно и трудно се прави дори и най-малкият прогрес в тази сфера.
Антонина Желязкова: Аз бях замесена в одисеята около омбудсмана. Ахмед Доган ме покани да се кандидатирам. Изчетох най-детайлно закона и видях, че ТОЙ СЕ ПРЕВРЪЩА В КАПАН ЗА ОМБУДСМАНА Отказах с аргумента, че законът е пълен с недостатъци и че превръща поста в зависим от партиите и институциите. Част от депутатите, с които говорих, бяха изумени и казваха, че са ползвали най-добрите закони. Отвърнах им, че НПО са им подали компилация от най-доброто в тази област, но че после други парламентаристи са направили тази фигура нефункционална.
Може би поради горчивите несполуки със защитника те не си позволиха чак така да осакатят Закона за защита от дискриминация и той е по-добър.
Мария Йорданова: Така е, защото натискът отвън за дискриминацията беше по-конкретен. Тъй като за омбудсмана няма т. н. “задължителни изисквания”, в докладите на Европейската комисия се казваше само, че у нас това го няма, а и затова процесът толкова се проточи. Видя се, че само вътрешните усилия не стигат. С изключение на някои части на бившата СФРЮ България е последната европейска страна, която го въвежда. Така че напредъкът не е нито много голям, нито много навременен, но съществуването на закона дава възможност за частични пробиви. В опит да го поправим ние изработваме правила и ще ги предложим на кабинета. Според тях администрациите трябва задължително да реагират на препоръките на омбудсмана.
Антонина Желязкова: И все пак абсурдно е партия да излъчва омбудсман и той да се избира с просто мнозинство.
Красимир Кънев: Различните сфери на правата на човека бяха различно засегнати и нееднакво податливи на влиянието на фактори като СЕ, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), ООН и ЕС. ОССЕ няма добри механизми за налагане на стандартите си, а след 1989 г. правителствата драстично пренебрегваха задълженията си да сътрудничат с органите на ООН, които пък не можаха да формулират препоръки, за да се види как нашите власти ще реагират. Затова ООН имаше малка роля в прогреса при правата на човека.
СЕ повлия на спазването на човешките права по три пътя: чрез наложения ни мониторинг, в чиито рамки бяха формулирани много препоръки; чрез механизма на съда в Страсбург, където десетки българи спечелиха делата си и това имаше сериозен ефект върху про-мяната на законодателството; и чрез Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията. Има и органи, като тези на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (РКЗМ), но ефектът им е предстоящ - например механизмът на конвенцията едва сега започва да действа тук.
ЕС започна да влияе през 1999 г. чрез периодичните доклади на Европейската комисия (ЕК) и отговорите на тях. Без съмнение той имаше силен ефект заради приоритета да влезем в ЕС. Бяха следвани всякакви препоръки в сферата на правата на човека, но имаше и ограничения, свързани с политиката на ЕК по присъединяването: липса на ясни критерии, некохерентни послания в докладите, фокусирани върху някои права и пренебрегване на други. Отдавна ЕС няма ясна политика по правата на човека и това е проблем и за новите, и за старите членки.
В нашата област има и постижения в резултат от диалога с международните организации. Аз оценявам закона за омбудсмана ниско. Институцията му още не е показала, че има роля за подобрение на спазването на човешките права. Ако ли пък се изроди в нова държавна бюрокрация, от нея няма полза. За жалост изглежда натам се върви. По-добре оценявам Закона за защита от дискриминация. Той беше направен под натиска на ЕС и е добър, но с първите си решения Комисията за защита от дискриминация не показа висок капацитет за разбиране на същината на работата и желание да се занимава сериозно със случаите си. Няколкото реформи на НПК бяха изцяло резултат от диалога със СЕ и ЕС. Чрез промени в Закона за народното здраве и в Закона за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, направени под натиска на ЕС и ООН, БЕШЕ ОГРАНИЧЕН ПРОИЗВОЛЪТ, ОСОБЕНО ПРИ НАСТАНЯВАНЕТО НА ПРИНУДИТЕЛНО ЛЕЧЕНИЕ След 2000 г. намаляха случаите на полицейски изтезания и малтретиране и това стана също в резултат на диалога с тези организации.
Но при интеграцията на малцинствата няма прогрес въпреки ясните изисквания. Това е голям политически проблем и няма никакъв механизъм той дори да почне да се решава.
Антонина Желязкова: В последно време работя в Кърджалийско и все питам: “Ако бъдат нарушени малцинствените ви права, към кого ще се обърнете?” Почти навсякъде ми отговарят: “Към ЕС, към НАТО и към БХК.”
Каква е ролята на докладите на ЕК за правозащитната практика през последните шест години?
Антонина Желязкова: Те винаги са ми били интересни - с богатата си информация колко не разбират проблемите ни в Брюксел и как властите са снабдявали инспекторите им с неясни данни. Те не са точни дори и в критиката си към свършеното от институциите. Красимир Кънев: Мисля, че диалогът с ЕК - техните доклади и отговорите на правителството - е не толкова по съдържанието. Те имат дефекти, но в тях се поставят и важни правозащитни въпроси. Много от оценките и препоръките са точни. Мисля, че основният проблем е в статута им. Критериите са много селективни и в края на краищата неясни - още отначало бяха отбелязани много значими проблеми с почти всички човешки права. Но за религиозната свобода например няма да намерите нито дума в нито един доклад. А защо няма - досега нито един европейски чиновник не е успял да отговори.
Има и други непокрити теми. Ала голяма част от засегнатите са важни. Но в края на всеки доклад ЕК казва: “Въпреки тези проблеми България изпълнява политическите критерии.” Политическите критерии за членство обаче са просто две изречения в един договор и те от никаква гледна точка не са критерии. Ясно е, че тази оценка е резултат от политически мотиви, а не от някакви точни критерии. Хем има правозащитни проблеми, хем се казва, че покриваме политическите изис-квания. Но пък има много икономически критерии, с които правителството трябва да се съобразява. Липсата на критика към политическите показатели демотивира властта да работи по правата на човека. Но политическите критерии, противно на всякаква логика, изникнаха изведнъж точно когато процесът свърши. Евродепутати, чиновници от комисията и други казват, че трябва да се мисли за отлагане на членството на тази основа. Но още от 1999 г. те твърдят, че сме наред с политическите критерии. Това задава перверзен ракурс на присъединяването. Въпреки тази шизофренична позиция на комисията мисля, че докладите подтикнаха правителството да работи върху по-безопасните политически критерии. Но то никога не показа желание да работи по интегрирането на малцинствата например - освен на хартия.
В “по-меките” сфери като деинституционализацията на грижата за деца или подобряване положението на психичноболните имаше напредък, а и намаляха полицейското малтретиране и изтезанията.
Мария Йорданова: Докладите играеха двойна роля. Критиките и препоръките имаха значение, но често поради липсата на ясни критерии политиците не се чувст-ваха задължени да предприемат последователни действия. Все пак въздействието от докладите е по-скоро положително, защото много препоръки в други области непряко рефлектираха върху подобряването на общия фон в правозащитното поле: нови институции, ново законодателство, особено ако се съди само по приетите документи. Но още няма оценка за действието им. Законът за дискриминацията е прекрасен, но няма оценка за работата на неговата комисия. Има много добър Закон за защита на личните данни и комисия с огромен щат, но конкретна защита при нарушаване на лични дании никой не дава. А тук в близко бъдеще може да има чудовищни манипулации и злоупотреби. Така че напредъкът на България често е отбелязван само с поредната приета на хартия мярка.
Какво ще спечели и какво ще загуби правозащитната ситуация
у нас след присъединяването? Как трябва да ползваме
новите механизми, новите начини на лобиране и т. н.?
Антонина Желязкова: Не искам да врачувам. През последните години започнахме да работим по европейски научни проекти за дискриминацията, за расизма, за ролята на профсъюзите. Откриха се нови възможности, което ме кара в някаква степен да съм оптимист. Влязохме в партньорство с 5-6 стари демокрации, натрупали далеч по-голям опит и с по-големи структурирани усилия в тези области. За нас беше безкрайно интересно да се сравняваме с тях, защото в част от тези проекти ние бяхме единствената бивша социалистическа страна. Можехме да се съизмерваме с Англия, Белгия, Франция, Италия, Испания, да видим къде ни е мястото.
Оптимист съм, защото в съвместните усилия не само получавахме опит и знание за защитата на малцинствените права. Мисля, че колегите ни също понаучиха нещо от нас, защото ние все още имаме нещо романтично, сантиментално, С ПО-ПРОСТИ МЕХАНИЗМИ МОЖЕМ ДА ПРЕОДОЛЕЕМ ЕТНИЧЕСКАТА ВРАЖДА Има какво да им дадем, защото сме мултиетнични и мултирелигиозни. Например изследвахме ролята на профсъюзите. Не че тук профсъюзите имат роля, но колегите ни се изумиха, че в синдикатите ни има цели турски секции. Техният огромен проблем е да преодолеят расизма на белите към цветнокожите емигранти вътре в тях. Сега имаме формални профсъюзи. Това просто няма да го бъде, когато излезем на европейския пазар. Бедни сме и затова още не прииждат у нас маси от хора. Но като станем по-привлекателни, ще сме подложени на изпитанието на прилива на емигранти и вероятно те ще тушират напреженията с малцинствата сега. Но ще има нови рискове и към тях трябва да се адаптираме. Погледът на НПО към това винаги е бил реалистичен, а този на управляващите - формален.
Мария Йорданова: Трудно е да предвидим в детайли какво ще стане. Старите страни - членки също имат правозащитни проблеми, но чрез действията си показват, че търсят решения. А ние ще внесем своите си проблеми. ЕС също трябва да помисли за отговор в рамките на общността. Решаването на нашите правозащитни трудности много ще зависи от това какви механизми ще се предвидят. Какво би спечелила България от това? Може би ще се възползва от сега съществуващите или от новосъздаващите се. Имам предвид Европейския център по малцинствата, расизма и ксенофобията и идеята от 1 януари 2007 г. да има нова агенция по правата на човека, ръководена от член на ЕК. Колко бързо и как ще се случват тези неща, ми е трудно да кажа, но мисля, че решението на тези проблеми след 2007 г. няма да бъде само чисто национално, което може би е за добро.
Красимир Кънев: А какво би загубила България? Вероятно ще се загуби механизмът на външния натиск и волята за промяна при правата на човека. Опитът след 1989 г. показва, че нашите политици не разбират какво значи “права на човека”, не се интересуват от тях и нямат воля за промяна в тази област. Образованието, МЕДИИТЕ И ДРУГИТЕ ИНСТИТУЦИИ НЯМАТ ЧУВСТВИТЕЛНОСТ ПО ТЕЗИ ТЕМИ
Досегашният прогрес се дължи в голяма степен на външния натиск - преди началото на присъединяването имаше мониторинг на СЕ, а после - на ЕК. Това е непрекъснат процес. В рамките на ЕС пак ще има някакъв мониторинг, но той няма да бъде така сериозен и няма да произведе ефектите на предишните два.
Но предполагам, че ще има не само загуби, но и ползи. Ще можем да се обръщаме към Съда на Европейските общности в Люксембург, има европейски омбудсман, вероятно Европейският парламент ще бъде по-чувствителен към българските правозащитни теми и политики, възможно е интересът към България да нарасне. Ще има нови опции за сътрудничество в неправителствената сфера, ще се увеличи и капацитетът на правозащитните НПО в застъпничеството и изследванията. Ще се увеличи финансирането им и мощта за влияние на местно и на европейско ниво. Към тази нова ситуация с новите є опции трябва да се приспосо-бяваме.
Кое ще натежи - печалбата или загубата? Трудно е да се каже, защото това зависи най-вече от вътрешнополитически фактори. Другите нови страни показват, че ефектът от присъединяването е силно зависим от вътрешнополитическото развитие. Пример е Полша - там правозащитната ситуация се влоши след влизането в ЕС, защото новото консервативно правителство има регресивни позиции по правата на човека.
Антонина Желязкова: Когато се присъединим, ще действат общовалидни морални правила. Например Хайдер беше спрян там, където трябваше да бъде спрян. Срещу Льо Пен във Франция излезе милионен митинг, воден от самия Митеран. Въпросът е вътрешнополитически, но моралът е общоевропейски. Виждаме колко лесно е у нас - дори и в парламента - да се говори политически некоректно. В Европа има задължителни правила за коректност и те трябва да се спазват.
Красимир Кънев: Аз съм скептичен дали присъединяването ще намали това говорене.
Мария Йорданова: И аз съм скептична, за съжаление.
Антонина Желязкова: А аз дори очаквам преди влизането в ЕС някаква истерична обстановка.
Красимир Кънев: Например за моя голяма изненада част от депутатите от ОДС застанаха зад искането на “Атака” да се забранят новините на турски език.