Опитът за прокурорска реформа - светлини и сенки
Когато преди година преподавателят по наказателно право в Софийския университет Борис Велчев зае най-високия пост в държавното обвинение, първото, което се наби в очи, бяха огромните различия между него и предшественика му Никола Филчев. Всяка дума на Велчев от самото начало на мандата му не само очертаваше тези различия, но и объркваше онези магистрати, които носят неизтребимия инстинкт за светкавично нагаждачество пред новия силен човек. Не се забравя случката с първото появяване на току-що избрания нов главен прокурор и готовността му да разговаря, когато един от членовете на съвета се хвърли като Матросов пред Велчев да го предпази от евентуалните неприятни въпроси. Хвърли се по навик, както винаги го е правил. Както винаги е било. Голям смях. И срам... А след като "така е било винаги" и особено при Филчев, то мнозина си помислихме, че след него и в сравнение с него всеки нов приемник на поста му би изглеждал прекрасно.
Би изглеждал, може би. Но извън изглеждането - сега, година по-късно, се вижда, че никак не е лесно да се прави пробив с дългосрочен ефект в бетонираните пороци на една командвана седем години със съмнителни средства институция. И още седем преди това от друг особняк, за когото пък понятия като европейска прокуратура направо звучаха заплашително. Поемайки поста, Борис Велчев направи няколко принципни заявки. Едни от тях бяха изпълнени, други - частично, трети просто не могат да бъдат реализирани заради нелицеприятни обстоятелства извън волята на Велчев.
ОВЛАСТЯВАНЕ НА РЕДОВИТЕ ПРОКУРОРИ И ПОЕМАНЕ НА ОТГОВОРНОСТ ОТ ТЯХ е основната промяна в стила на ръководство, на която заложи Велчев. Само допреди година да наблюдаваш прокурор, който върви към кабинета на "главния", след като току-що е получил разпореждане "да се яви", представляваше неописуема гледка.
Двуметрови мъже пристъпваха превити на две, като обречени, с папки под мишница, смазани от лоши предчувствия, и колкото повече приближаваха "блиндираните врати", толкова по-неуверени ставаха крачките им. Сега на четвъртия етаж на Съдебната палата нормалната походка на прокурорите не се променя. Борис Велчев се опитва да ги научи, че трябва сами да вземат решения въз основа на закона и фактите. НО: в съответствие с тези правомощия да носят и отговорност за взетите решения.
Затова сега виждаме наблюдаващи прокурори да обясняват пред медиите своите действия по делата, да защитават тезите си, притискани от журналистическите въпроси. Само преди година това чудо беше немислимо. Тогава решенията се вземаха само от върха и се превръщаха в писан текст от шепата поръчкови послушници около Филчев начело с уволнения неотдавна шеф на следствения отдел на Върховната прокуратура Цеко Йорданов. Така беше управлявана обвинителната власт 14 години (и още 50 преди това) върху цялата територия на България. Въведеният от Велчев стил на ръководство е ценен с това, че не дава възможност за оправдание с "нареждане от горе". Той издава и усет за прагматична целесъобразност у самия Велчев. Овластявайки подчинените, той си изгражда лицеприятен щит срещу натиска на политиците по повод едно или друго решение: моля ви се, така е преценил наблюдаващият прокурор.
КРАЙ НА ПРЕХВЪРЛЯНЕТО НА ТОПКАТА КЪМ ДРУГИТЕ ИНСТИТУЦИИ
"За мен критерий за успех на прокуратурата ще бъде не броят на образуваните производства и дори не внесените обвинителни актове. В една правова държава има само един критерий за оценка на ефективността на прокуратурата - броят на осъдителните присъди." С това изявление при встъпването в длъжност Велчев фактически даде да се разбере, че няма да води война за имидж на силен борец с престъпността за сметка на другите. Той остана верен на думите си и спря престрелките между прокуратурата, полицейските служби и съда в търсене на вината за вилнеещата, но ненаказана престъпност. В този иначе приятен тон на толерантност обаче прозира прекален стремеж за безпроблемно и "равно" упражняване на властта, превратно смятано като единствен знак за европейски и цивилизовани взаимоотношения между институциите. За какво става дума? Преди година Велчев заяви: "Виждам своето основно предизвикателство в противодействието на организираната престъпност и корупцията." Днес признава, че не е твърде доволен от постигнатото. Той прекрасно знае, че ефективността на прокуратурата по отношение на организираната престъпност в която и да било сфера пряко зависи от работата на полицията и останалите служби на МВР. Но не сме чули г-н Велчев да прави анализ по тази взаимна обвързаност на резултата. Пазенето на цивилизования тон говори за добро възпитание, но един главен прокурор би бил полезен за държавата, за реда и спокойствието на гражданите, ако анализира проблемите, ако извлича закономерностите и ги представя на останалите власти (и на обществото, разбира се), препоръчвайки решения. Още повече че в борбата с така наречената битова престъпност изобщо не може да се говори за успех. А такъв може да се постигне само с професионална работа на полицията под контрола на прокуратурата, както пише в закона. Тъй че Борис Велчев ще продължи да трупа заслужено добри оценки от европейците по повод обвинителните актове за организираната престъпност (в очакване и на тези по източването на еврофонда САПАРД), но все така ще остава победен от терора на всекидневната престъпност, както своите предшественици. Ако продължи куртоазно да не търси причините, заради които този терор продължава.
ОПИТЪТ ЗА ДЕПОЛИТИЗАЦИЯ - УСПЕХИ И СЪМНЕНИЯ
"Ако бъда избран, няма да позволя прокуратурата да бъде използвана за политически цели, а ще се намесва само тогава, когато има законови основания за това." След идеологическите залитания на Иван Татарчев, след възмутителните превъртания и слугинаж на Никола Филчев думите на Борис Велчев прозвучаха като извънземни. Най-после, рекоха си наблюдатели и журналисти. След една година може да се каже, че Велчев се мъчи да бъде безпристрастен, доколкото му позволяват обстоятелствата. А обстоятелствата, т.е. периметърът на свободната воля, бяха очертани от сделката на управляващите с Никола Филчев, призна и самият Първанов дни преди втория тур на президентските избори. Компромисът бил нужен, за да можело да бъде избран Борис Велчев, каза президентът и направи най-лошата услуга на новия главен прокурор, който се видя принуден да отиграва несръчно гафа на довчерашния си патрон.
Признанието обаче е важно не със своята зрелищност, а с потвърждаването на причините, поради които Велчев не може по собствено убеждение да върши (засега) поне две неща:
- да прочисти прокуратурата до самия й връх от хората, които ревностно изпълняваха поръчките на Филчев;
- да бъде обективен (и когато се наложи критичен) спрямо работата на МВР, тъй като именно Филчев разпореди навремето да бъдат прекратени делата срещу Румен Петков, което е и една от вероятните причини за сделката.
Сянка върху опита за деполитизация пада и от някои дела, заведени от висш прокурор (посочен впоследствие от Велчев за негов заместник) заради хатъра на вътрешния министър, като например разследването срещу шефа на БЧК. Дело, което година по-късно изглежда твърдо поело по пътя към забравата... А относно перманентно шумящата близо година прокурорска офанзива спрямо Волен Сидеров е време да попитаме какво всъщност се е случило на магистралата? И дава ли си сметка Борис Велчев, че не може да ползва колективната ненавист на партии и медии към който и да било политик като алиби за хабене на институционален ресурс. Защото всеки юрист ще ви каже, че от това занимание на прокуратурата, сътворено по схемата на вътрешния министър, нищо няма да излезе. Както надали ще излезе и от делата за царските имоти, които бяха образувани не кога да е, а в деня, когато парламентът призна, че не е способен за решение. Но вършат работа, като държат на мушка когото трябва и за колкото време се налага.