От ши­зоф­ре­ния не се уми­ра?

Лято­то на 2005г. Ма­лък про­вин­циа­лен град.
В ед­на юл­ска ве­чер мла­дият Бо­рис [*] из­ли­за от до­ма си.
Ни­ко­га по­ве­че не се зав­ръ­ща жив.

Мъ­жът е с осо­бе­но за­бол­ява­не, кое­то го ка­ра да из­пит­ва си­лен страх при оп­ре­де­ле­ни об­стоя­телс­тва. В лич­ния му кар­тон по-къс­но е за­пи­са­но, че стра­да от “па­ра­ноид­на ши­зоф­ре­ни­я”. Спо­ред близ­ки­те му, Бо­рис е бил кро­тък. Оби­ча­л да се раз­хож­да на го­ле­ми раз­стоя­ния и ни­ко­га не зап­лаш­вал ни­ко­го.

Ро­ди­те­ли­те му оба­че та­ка и не раз­бра­ли ес­тес­тво­то на бо­лес­тта. То­ва са оби­кно­ве­ни хо­ра, заг­ри­же­ни за еже­днев­но­то си оце­лява­не, заг­ри­же­ни за пла­ща­не­то на смет­ки­те си и прех­ра­на­та. Ни­ко­га не им се слу­чи­ло да по­лу­чат об­ясне­ние за стран­но­то със­тоя­ние на си­на си. Знае­ли са­мо, че трябва поня-ко­га да взе­ма хап­че­та. Ни­ко­га ни­кой не си нап­ра­вил тру­да да им об­ясни от как­ви гри­жи се нуж­дае си­нът им, как­во е точ­но­то ле­че­ние за бо­лес­тта. Еди­нстве­но­то кое­то знае­ли е, че стра­да от не­що. Бил здрав фи­зи­чес­ки. Се­мей­ство­то се дър­жа­ло ле­ко от­чуж­де­но от съ­се­ди­те си. В мал­кия град те не мо­же­ли да скрият бо­лес­тта. Не раз­би­ра­ли от­но­ше­ние­то на някол­ко­то съ­се­да, кои­то не спи­ра­ли да твърдят, че Бо­рис е опа­се­н. Ед­на съ­сед­ка нап­ри­мер не спи­ра­ла да подм­ята, че Бо­рис “гле­да ло­шо”. Друг раз­каз­вал ис­то­рии за лу­ди, кои­то вне­зап­но “пре­вър­та­т” и из­би­ват ко­го­то срещ­нат. По­доб­ни подм­ята­ния пос­те­пен­но об­гър­на­ли се­мей­ство­то на Бо­рис с еди­н кор­дон от нап­ре­же­ние, а са­мият той се пре­вър­нал в обе­кт на по­диг­рав­ки и страх ед­нов­ре­мен­но.

Се­мей­ство­то на Бо­рис жи­вее­ло своя си жи­вот. Спре­ли да об­ръ­щат вни­ма­ние на злос­тни­те подм­ята­ния на съ­се­ди­те. Те най-доб­ре знае­ли, че в бо­лес­тта на си­на им няма риск за жи­во­та и здра­ве­то на ни­ко­го. Ос­вен на са­мия Бо­рис. И за то­ва се ста­рае­ли да му оси­гуря­т някак­во спо­кой­ствие.

В она­зи ве­чер на юли 2005 г., Бо­рис из­лязъл, за да оти­де при ба­ба си в ед­но съ­сед­но се­ло. Ни­кой не се обе­зпо­кои­л, тъй ка­то си­нът им чес­то пос­тъп­вал по то­зи на­чин. Ха­рес­вал спо­кой­ствие­то на то­ва място, ха­ресвал раз­го­во­ри­те с ба­ба си и от­но­ше­ние­то, кое­то по­лу­ча­вал там.

До­ри не мо­жем да пред­по­ла­га­ме как­во се е слу­чи­ло след то­зи мо­мент. Еди­нстве­ни­те си­гур­ни фак­ти са, че съ­ща­та нощ на юли 2005г. Бо­рис по неиз­вес­тни при­чи­ни е бил от­ка­ран в Пси­хиат­рич­на бол­ни­ца в Со­фия. Кой и за­що и да­ли е би­ла по­ви­ка­на по­ли­ция, не знаем. Съ­що та­ка от фак­ти­те по про­ку­рор­ска­та пре­пис­ка мо­жем да раз­бе­рем, че някол­ко дни по-къс­но е бил преп­ра­тен в дру­га пси­хиат­рич­на бол­ни­ца, от­да­ле­че­на на око­ло 200 км. от Со­фия. Име­нно там пре­ми­на­ли пос­лед­ни­те дни от жи­во­та на Бо­рис.

От фак­ти­те по пре­пис­ка­та мо­жем са­мо да пред­по­ло­жим, че мла­дият мъж се опи­та­л да об­ясни на­ме­ре­ния­та си и да из­ра­зи свои­те же­ла­ния. Но ни­кой не по­же­лал да го из­слу­ша. Ни­кой не приел се­риоз­но въз­ра­же­ния­та му сре­щу за­дър­жа­не­то му. “Спеш­но със­тоя­ние”- заяв­ява­ли най-ве­роя­тно пси­хиат­ри­те и от­каз­ва­ли да чуят про­тес­та на Бо­рис сре­щу то­ва тол­ко­ва вне­зап­но нав­ли­за­не в лич­ния му свят. Как­во ле­че­ние му е при­ло­же­но мо­жем да нау­чим от ме­ди­цин­ски­те до­ку­мен­ти. Но да­ли мо­жем да раз­бе­рем да­ли е би­ло аде­кват­но? Ед­ва ли.

Знаем, че пос­лед­ния ден от жи­во­та си Бо­рис е пре­ка­рал вър­зан. Знаем, че спрямо не­го е при­ло­же­на “необ­хо­ди­ма­та фи­зи­чес­ка си­ла”, за да бъ­де ов­лад­яна съп­ро­ти­ва­та му про­тив за­дър­жа­не­то му. Кол­ко гру­ба е би­ла та­зи си­ла и кол­ко необ­хо­ди­ма е би­ла е от­де­лен въп­рос, кой­то ни­кой из­глеж­да не се нае­ма да раз­ре­ши. Знаем са­мо, че три дни след по­па­да­не­то на Бо­рис в пси­хиат­рич­на­та бол­ни­ца из­вън Со­фия, той по­чи­нал. В смър­тния му акт е за­пи­са­но: “ос­тра сър­деч­но съ­до­ва не­дос­та­тъч­ност. Па­ра­ноид­на ши­зоф­ре­ния”.

В съв­ре­мен­ният свят ни­кой не уми­ра от ши­зоф­ре­ния - за­бол­ява­не на пси­хи­ка­та, кое­то пон­яко­га има сму­ща­ва­щи проя­вле­ния. Тя оба­че е бо­лест. Бо­лест ка­то диа­бе­та, ка­то дру­ги­те хро­нич­ни за­бол­ява­ния, с кои­то хо­ра­та се нау­ча­ват да жи­веят и да прео­дол­яват по еди­н или друг на­чин до­ри най-сму­ща­ва­щи­те им проя­вле­ния. Бо­лест, за ле­че­ние­то на коя­то съ­щес­тву­ват дос­та­тъч­но доб­ри ме­ди­ка­мен­ти, кои­то по­ма­гат. Сти­га да бъ­де пос­та­ве­на пра­вил­на­та диаг­но­за. Сти­га някой да проя­ви вни­ма­ние към лич­нос­тта на бол­ния и не­го­ви­те усе­ща­ни­я за въз­дей­ствие­то на все­ки ме­ди­ка­мент, та­ка че да бъ­де пос­тиг­нат те­ра­пев­ти­чен ефе­кт. Съ­щес­тву­ват мно­жес­тво те­ра­пев­тич­ни тех­ни­ки, кои­то при­ло­же­ни пра­вил­но, би­ха до­ве­ли до об­лек­ча­ва­не на със­тоя­ние­то и на бол­ния и на не­го­ви­те близ­ки.

В съв­ре­мен­но­то пра­во има мно­жес­тво нор­ми, кои­то оп­ре­делят на­чи­на, по кой­то се пос­тъп­ва в спеш­ни със­тоя­ния. На­чин, по кой­то по съ­де­бен ред се раз­ре­ша­ва въп­ро­са за за­дъл­жи­тел­но­то ле­че­ние, в слу­чаи­те, ко­га­то лип­сва кри­тич­ност към оп­ре­де­ле­на бо­лест.

Съ­щес­тву­ват ясни пра­ви­ла за то­ва. Всич­ки те по иде­я са на­со­че­ни към то­ва бол­ният да мо­же да се въз­пол­зва от ле­че­ние­то. Не да бъ­де на­ка­зан. Не да бъ­де поп­ра­вен. Да му бъ­де пред­ло­же­но аде­кват­но­то, доб­ро­то ле­че­ние.

Но въп­ре­ки то­ва, слу­чаят на Бо­рис е факт.

Въп­ре­ки то­ва, еди­н млад мъж е бил за­дър­жан в про­дъл­же­ние на поч­ти де­сет дни, без про­ку­рор­ска за­по­вед, без до­ри да е би­ло нап­ра­ве­но ис­ка­не до съ­да за за­поч­ва­не на про­це­ду­ра по ус­та­нов­ява­не на на­ли­чие­то на ос­но­ва­ния за за­дъл­жи­тел­но ле­че­ние. За­дър­жан е без не­го­во съг­ла­сие. Без да бъ­дат уве­до­ме­ни близ­ки­те му. Опи­ти­те му за про­тест (по на­чи­на, кой­то на­ме­рил за въз­мо­жен), за­вър­ши­ли с фи­зи­чес­ко­то му имо­би­ли­зи­ра­не (връз­ва­не) за пе­риод от поч­ти по­ло­вин де­но­но­щие. Опи­ти­те му за про­тест би­ли сма­за­ни с фи­зи­чес­ка си­ла.

В край­на смет­ка про­тес­та му за­вър­шил със смърт в пос­лед­ния ден на юли, 2005 г. в де­вет ча­са ве­чер­та. Ро­ди­те­ли­те му би­ли уве­до­ме­ни още съ­ща­та нощ. Не­за­бав­но ор­га­ни­зи­ра­ли тран­спор­ти­ра­не на тру­па до род­но­то му място. На въп­ро­са на ба­ща­та как­во се е слу­чи­ло, в бол­ни­ца­та му от­го­во­ри­ли, че Бо­рис сам си е бил ви­но­вен. Поис­ка­ли му не мал­ка су­ма за ау­то­пси­я. Су­ма, коя­то трябва­ло да се пла­ти вед­на­га. Ба­ща­та, объ­рка­н и разс­троен от слу­чи­ло­то се от­хвър­лил то­ва пред­ло­же­ние. И без то­ва ве­че бил по­хар­чил пос­лед­ни­те си па­ри, при то­ва та­ка или ина­че взе­ти на заем за пъ­ту­ва­не­то. Приб­рал тру­па. Ед­ва по-къс­но род­ни­ни­те за­бел­яза­ли ясни­те сле­ди от на­си­лие по тяло­то на мла­дия мъж.

Ед­ва след то­ва уве­до­ми­ли про­ку­ра­ту­ра­та за слу­чи­ло­то се.

И до днес от­го­вор на въп­ро­си­те им лип­сва. Ве­че два пъ­ти про­ку­ра­ту­ра­та прек­ратява произ­водс­тво­то по пре­пис­ка­та със зак­лю­че­ние­то, че Бо­рис е от­го­во­рен за нас­тъп­ва­не­то на смър­тта си. Дру­ги ви­нов­ни няма. Ма­кар за всич­ки да е оче­вид­но, че в съв­ре­мен­ния свят от пси­хич­на бо­лест не би трябва­ло да се уми­ра.

[*] Име­то е про­ме­не­но за­ра­ди кон­фи­ден­циал­ност-та на слу­чая. обратно