Пая­чна­та иде­нтич­нос­т

Най-ве­роя­тно жур­на­лис­тът, пи­са­телят и сце­на­рис­тът Ве­се­лин Бра­нев, съз­дал еди­н от най-оча­ро­ва­тел­ни­те фил­ми пре­ди, “Хо­тел Цен­трал”(1983), си е да­вал смет­ка за неиз­беж­ния су­бек­ти­ви­зъм на ис­ти­на­та в до­ку­мен­тал­на­та му кни­га “Сле­де­ният чо­век” [*] . Пре­ди всич­ко, за­що­то част от за­сег­на­ти­те от не­го “ге­рои” от ко­му­нис­ти­чес­кия ре­жим са още жи­ви. А те има­т своя­та не­пок­ла­ти­ма, ДРУ­ГА ис­ти­на за случ­ва­ло­то се през оне­зи 45 го­ди­ни. По иро­ни­я на съд­ба­та, ко­га­то кни­га­та “Сле­де­ният чо­век” пред­стои да из­ле­зе, тяхна­та вер­сия зву­чи все по-ак­туал­но и пе­че­лив­шо не са­мо в по­ли­ти­чес­ки , но и в ли­чен план.

ЗА РАЗ­ВИЛН­ЯЛА­ТА СЕ ПО­ЛИ­ТИ­ЧЕС­КА НЕ­ТО­ЛЕ­РАН­ТНОСТ НА БКП И ЗА ПИ­ПА­ЛА­ТА НА ТАЙ­НИ­ТЕ СЛУЖ­БИ

В “Сле­де­ният чо­век” ав­то­рът е пос­тиг­нал из­кус­на сплав от чист до­ку­мен­та­ли­зъм и ме­моа­рис­ти­ка. В кор­пу­са от 305 стра­ни­ци Ве­се­лин Бра­нев е ус­пял да ин­тег­ри­ра биог­ра­фич­ния раз­каз с из­вад­ки от до­сие­то си, включ­ва­щи раз­лич­ни­те раз­ра­бот­ки на Дър­жав­на си­гур­ност - от 1957 г. до 1973 г. Ци­ти­ра­ни са до­не­се­ния и раз­ра­бот­ки за не­го от аге­нти­те от служ­би­те, от ед­на стра­на. От дру­га, Бра­нев пре­съз­да­ва де­сет­ки ис­то­рии, раз­го­во­ри, пот­ре­ти на не­го­ви съв­ре­мен­ни­ци, пре­да­ли се на праг­ма­тиз­ма и оце­лява­не­то през 45-те го­ди­ни уп­рав­ле­ние на Ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия. Има и тра­гич­ни мо­мен­ти. Бъ­де­щият сце­на­рист опи­сва чувс­тво­то си на въз­хи­та от Праж­ка­та про­лет през 1968 г., ед­нов­ре­мен­но с чувс­тво­то на ви­на от пос­лед­ва­ло­то нах­лу­ва­не на вой­ски­те на Вар­шав­ския до­го­вор, до­ве­ли (и с уча­стие­то на бъл­гар­ски вой­ни­ци) до “убий­ство на но­во­ро­де­но­то” ...Сте­пен­та на гор­чив реа­ли­зъм, пси­хо­ло­ги­чес­ки про­фе­сио­на­ли­зъм и со­циал­ноп­си­хо­ло­ги­чес­ки­те обо­бще­ни­я на пи­са­теля, прев­ръ­щат кни­га­та му в тягос­тен текст за днеш­ни­те “уча­стни­ци и сви­де­те­ли на прес­тъп­ле­ние­то”. То­ва са ви­нов­ни­те и не­вин­ни­те, око­ло кои­то от­ров­ният паяк на прес­тъп­ния ре­жим е зап­ли­тал пи­па­ла­та на про­па­ган­да­та, на злос­тни­те по­ли­ти­чес­ки прес­лед­ва­ния, на за­дъл­жи­тел­нос­тта на членс­тво в Пар­тия­та. Влас­тта на ко­му­нис­ти­те е уни­що­жа­ва­ла де­се­ти­ле­тия сво­бод­на­та пре­са, пар­ла­мен­тар­ния жи­вот, уе­д­накв­ява­ла е всич­ко и всич­ки. Меж­ду ос­та­на­ло­то, би­дей­ки част и от бъл­гар­ска­та ки­не­ма­тог­ра­фия, Бра­нев сви­де­телс­тва: “Вис­ши­те но­мен­кла­тур­ни слу­жи­те­ли знаят по-доб­ре от всич­ки, че по­ли­ти­чес­кият ре­жим би рух­нал, ако мощ­ният по­ли­цей­ски апа­ра­т прес­та­не да съ­щес­тву­ва”(стр.228). И да­ва до­ка­за­телс­тва за ВСИЧ­КИ ге­не­рал­ни ди­рек­то­ри на ки­но­то, кои­то са би­ли “аку­рат­ни и сър­ца­ти сът­руд­ни­ци на ДС”. Ана­ло­гич­ни са при­ме­ри­те му от све­та на “чис­та­та пое­зия”, на жур­на­лис­ти­те и пре­во­да­чи - “ин­те­лек­туал­ни по­ма­га­чи на ед­на не­де­мок­ра­тич­на по­ли­цей­ска власт”.

Впро­чем, как­ва е при­чи­на­та през 1957 г. чен­ге­та­та от ДС да се за­ловят с ду­ше­не око­ло мла­дия Ве­се­лин Бра­нев?

Да­ли об­стоя­телс­тво­то, че е учи­л във френ­ски ко­леж 1946-1948 г. е при­чи­ни­ло по­хот­ли­ва­та им бди­тел­ност? Но пък мла­де­жът е бил член на “Сеп­тем­врий­че”, РМС, ДСНМ, “дви­жел се е в прог­ре­сив­ни сре­ди”! В до­сие­то му пи­ше “без по­ли­ти­чес­ки проя­ви” до то­ва вре­ме. То­га­ва? На всич­ко от­го­ре, се­мей­ният кон­текст [**] е бил до­ми­ни­ран от ба­ща­та - член на БКП от 1918 г., кое­то би да­ло от­ли­чен старт за впис­ва­не в ко­нюн­кту­ра­та на бъ­де­щия пи­са­тел?! Тук ще от­воря ско­би. Опи­са­ние­то на съ­би­тия­та след 1944 г. по­каз­ва ясно кол­ко шо­ки­ра­щи са би­ли те за съ­дия­та Не­дел­чо Бра­нев. Съз­да­ва­не­то, нап­ри­мер, на из­вън­ред­ния три­бу­нал под име­то “На­ро­ден съд” за не­го е оз­на­ча­ва­ло де фак­то де­нон­си­ра­не на Кон­ститу­­ция­та. Ка­то юри­ст-ле­ви­чар Н. Бра­нев е бил вклю­чен в те­зи три­бу­на­ли. За­поч­на­ли са че­ти­ри­те про­це­са сре­щу най-важ­ни­те уча­стни­ци в бив­шия по­ли­ти­чес­ки ре­жим, кой­то би­ва на­ре­чен мо­нар­хо-фа­шис­тки, в еди­н от кои­то би­ва по­ка­нен да ста­не съ­дия. Про­це­сът е до­бил из­вес­тност под име­то “Ка­тин-Ви­ни­ца” (под­съ­ди­ми­те по то­ва де­ло са би­ли ду­хов­ни­ци, об­щес­тве­ни­ци, жур­на­лис­ти и спе­циа­лис­ти по съ­деб­на ме­ди­ци­на), и за­вър­шва с... при­съ­ди меж­ду ед­на и три го­ди­ни за все­ки под­съ­дим!

Та­зи нес­тан­дар­тна съ­дий­ска “ме­ко­та” не се пон­равя ни­как на Геор­ги Ди­мит­ров, ра­де­тел на съ­вет­ската на­ка­за­тел­но-прав­на сис­те­ма, спо­ред коя­то за да­леч по-нез­на­чи­тел­ни прос­тъп­ки са се из­да­ва­ли при­съ­ди “смърт чрез разс­трел”. По-на­та­тък. През 1949 г. съ­дия­та Не­дел­чо Бра­нев пре­жив­ява ог­ро­мен пот­рес от ска­лъ­пе­ния про­цес сре­щу дос­ко­рош­ния сек­ре­тар на ЦК на БКП Трай­чо Кос­тов, вто­ра­та фи­гу­ра след ми­то­ло­ги­зи­ра­ния Г. Ди­мит­ров. И по то­зи по­вод реак­ции­те му са не­по­пуля­рни, за­то­ва пък до­чу­ти къ­де­то трябва. На-вярно и по­ра­ди то­ва, той за­вър­шва про­фе­сио­нал­на­та си ка­рие­ра без­слав­но в бра­ко­раз­вод­но­то от­де­ле­ние.

АГЕ­НТЪ­Т Х ДОК­ЛАД­ВА НА АГЕ­НТА Z

И все пак - как­во се е слу­чи­ло?

През 1949 г., ко­га­то Ве­се­лин е бил още юно­ша, за­поч­ват да му се оба­жда по те­ле­фо­на “Кас­ке­та”, чо­век с “квад­рат­но ли­це със стък­лен пог­лед под ле­ка­та ко­зир­ка”. След­ват къ­си раз­го­во­ри, по-ско­ро при­лич­ни на раз­пи­ти, раз­прос­ти­ра­щи воа­ла на под­луд­ява­ща мла­дия чо­век по­доз­ри­тел­ност, до сте­пен да се по­чувс­тва ка­то “ри­та­но от бо­туш па­муч­но зай­че”. “Дей­стви­тел­на­та роля на Кас­ке­та - пи­ше В.Бра­нев - е би­ла да ме фор­ми­ра ка­то из­пъл­ни­те­лен и пос­лу­шен аге­нт” (стр.101). Пос­лед­ва­ли са опи­ти и на дру­ги аге­нти, кое­то е вид­но от справ­ка­та от том 1-ви от до­сие­то му: “...Ка­то уче­ни­к в гим­на­зия­та в 1949 г. Ве­се­лин Бра­нев е бил вер­бу­ван за сът­руд­ник на ДС и е бил пол­зван по ли­ния­та на уча­ща­та се мла­де­ж... Бил е из­клю­чен за­ра­ди то­ва, че не е има­л въз­мож­ност да ра­бо­ти по вра­жес­ки­те еле­мен­ти, тъй ка­то той и не­го­вият произ­ход не му поз­вол­яват да се пол­зва с до­ве­рие пред тях... В ак­тив­ни раз­ра­бот­ки не е уча­ства­л и реа­ли­за­ция няма” (Стро­го сек­рет­но, 137/5168, Со­фия).

С то­ва е за­поч­на­ло. Срам­но и ужа­сно. Пи­та се, кол­ко мла­ди хо­ра са из­дър­жа­ли на по­пъл­зно­ве­ния­та на тай­на­та по­ли­ция!?

Ве­се­лин Бра­нев за­ми­на­ва за спе­циа­ли­зи­ра­не на фил­мо­ва ре­жи­су­ра в Бер­лин - ГДР. Еди­н ден ре­ша­ва да пре­ми­не в За­па­ден Бер­лин - не­що, кое­то не е прес­тъп­ле­ние, за­що­то Бер­лин е бил с еди­н ста­тут и Сте­на­та все още не е из­диг­на­та. По до­нос на близ­кия му прия­тел Вол­фганг го за­лавят. Прес­тоя­ва око­ло 10 дни в ки­лии­те на ЩА­ЗИ, а пос­ле е ек­стра­ди­ран за Бъл­га­рия. От­тук на­сет­не “Сле­де­ният чо­век” ве­че е реал­нос­т. Аген­ти­те се сменят, за­да­чи­те им оба­че - не. Раз­ра­бот­ки­те на “ли­це­то Бра­нев” има­т ат­рак­тив­ни наз­ва­ния - “Дра­ко­на”, “Ле­ко­мис­ле­ния”, “Ду­рак”, “Ха­ме­леон”. В до­сие­то му мо­же да се про­че­те как е бил сле­ден от ко­му­нис­ти­те и чен­ге­та за “из­мен­ни­чес­ка­та” си ин­ди­ви­дуал­ност. При всяка сре­ща с “хо­ра­та от сум­ра­ка” Бра­нев про­во­ки­ра чен­га­джий­ския им ман­та­ли­тет, вбе-с­ява ги с кул­тур­но­то си пре­въз­ходс­тво, по­диг­ра­ва им се, пра­ви ги смеш­ни и жал­ки.

“Сле­де­ният чо­век” е уни­кал­но ли­те­ра­тур­но произ­ве­де­ние, ед­нак­во ос­вет­ява­що реал­нос­тта на Пар­тия­та и ней­на­та ДС. Та­зи кни­га съ­дър­жа па­са­жи, в кои­то ав­то­рът де­фи­ни­ра ко­му­низ­ма ка­то сис­те­ма от “неп­рес­тан­ни опи­ти чо­ве­кът да бъ­де про­ме­нен чрез при­ну­ди­тел­но док­три­ни­ра­не на ид­еи или чрез кул­ти­ви­ра­не на пос­тоя­нен страх” (стр.41). По­ли­ти­чес­ки­те про­це­си, ла­ге­ри­те, из­сел­ва­ния­та, ли­ша­ва­не от про­фе­сио­нал­ни пра­ва, от­стран­ява­не от уни­вер­си­те­ти със­тавл­яват прак­ти­ка­та на ре­жи­ма. Де­тай­лно е опи­са­на не­за­ме­ни­ма­та роля на аге­нти­те, доб­ро­вол­ни­те до­нос­ни­ци, “кас­ке­ти­те”. Кон­так­ти­те му с Дър­жав­на си­гур­ност са включ­ва­ли: под­слуш­ва­не на те­ле­фо­ни, об­ясне­ние с ко­го и за­що се е сре­щал; оп­рав­да­ва­не на неп­ра­вил­ни­те му въз­гле­ди и по­доз­ри­тел­ните кон­так­ти, как­ви­то са сре­щи­те му с чуж­ден­ци и пол­зва­не­то на за­пад­ни ав­то­ри ка­то Луи Ара­го­н, Ро­же Га­ро­ди и Йо­жен Йо­нес­ку; прос­лед­ява­не на лю­бов­ни­ци­те му, оби­ски, прос­луш­ва­ния, из­зем­ва­не до­ри на днев­ни­ка му. В “Сле­де­ният чо­век” та­зи ат­мос­фе­ра на то­та­ли­та­рен аб­сурд, на па­ра­ноя­та на съ­щес­тву­ва­не­то при­до­би­ва из­ме­ре­ния­та на прес­лед­ва­ния Йо­зеф.К. от “Про­це­сът” на Франц Каф­ка.

Наб­лю­де­ния­та на Ве­се­лин Бра­нев вър­ху ме­та­мор­фо­зи­те и нравс­тве­нос­тта на хо­ра­та през це­лия пе­риод на ко­му­низ­ма в Бъл­га­рия са из­клю­чи­тел­но точ­ни. Ето еди­н при­мер: “Тер­ми­нът “ко­му­нист” вле­зе в об­щес­тве­на упо­тре­ба на­ред с поч­ти си­но­ним­но­то пон­ятие “пар­тиец”. Г­лав­ни­те под­бу­ди за членс­тво бяха опо­ртю­низ­мъ­т и праг­ма­тиз­мът. “Пар­тиец съм, за­що­то ми ка­за­ха, че ако не ста­на член няма ни­ко­га да по­лу­ча зва­ние­то “зас­лу­жил ар­тист”, му ка­зал със свен­ли­во до­волс­тво опе­ра­то­ръ­т на еди­н не­гов филм. “Кой­то ис­ка да е “някой” трябва да чле­ну­ва, ина­че не мо­же да раз­чи­та на про­фе­сио­нал­но и об­щес­тве­но из­ди­га­не”, ци­ти­ра Бра­нев прия­тел­ка - мон­та­жис­тка в ки­но­то (стр.24). И то­ва не е би­ло проя­ва на ци­ни­зъм, а на об­щоп­рие­то по­ве­де­ние в ус­ло­вия­та на то­та­ли­тар­на­та дей­стви­тел­ност. Зна­чи­ма роля в то­ва уро­дли­во по­ве­де­ние раз­би­ра се е има­л и ху­ма­ни­тар­ният ели­т. То­зи, кой­то То­дор Жив­ков га­льов­но на­ри­ча­ше “ху­до­жес­тве­но-твор­чес­ка­та ин­те­ли­ген­ция”. С осо­бе­на прис­трас­тност ще ци­ти­рам след­ни­те ду­ми на еди­н от пи­са­те­ли­те от 70-те го­ди­ни, произ­не­се­ни в еди­н от те­зи “ан­глий­ски клу­бо­ве” (твор­чес­ки­те до­мо­ве): “Пи­шем, как­то ис­ка­те, но ни хра­не­те как­то трябва” (стр.142) Сред пи­са­те­ли­те и кри­ти­ци­те, тро­па­щи с лъ­жи­ца на тра­пе­за­та на влас­тта са Ла­мар и Слав Хр. Ка­рас­ла­вов, Мак­сим Наи­мо­вич. Осо­бе­но уха­жва­ни от пар­тий­ни­те ръ­ко­во­ди­те­ли са “ап­рил­ски­те пое­ти” от 60-те го­ди­ни на ми­на­лия век. В “Сле­де­ният чо­век” тяхно­то по­ве­де­ние е пред­ста­ве­но ка­то еди­н ба­на­лен раз­каз за еро­тич­на­та при­те­га­тел­ност на на­гаж­да­чес­тво­то. Впро­чем, ка­то че ли то­ва е и от­го­во­рът за­що след 10 ноем­ври 1989 г. пи­са­тел­ски­те чек­ме­дже­та се ока­за­ха праз­ни... Жес­ток де­тайл пред­ставл­ява раз­ка­зът за пое­та-ап­ри­лец Вла­ди­мир Ба­шев. Иг­раей­ки по­кер, той се от­би­ва за миг, за да на­пи­ше кър­ва­вия стих “Ре­во­лю­ци­йо, це­лу­вам твоя­та брад­ва”...

В та­зи дъл­го пре­мисл­яна кни­га - из­по­вед Ве­се­лин Бра­нев се са­моо­пис­ва дос­та без­жа­лос­тно. “Единстве­ния­т чо­век към ко­го­то няма да бъ­да дис­кре­тен, то­ва съм са­мия аз”, заяв­ява той. И след­ват не­ли­цеп­рия­тни за не­го епи­зо­ди. Ко­га­то е пуб­ли­ку­вал във в. “Ве­чер­ни но­ви­ни”, а по-къс­но и в “Ли­те­ра­ту­рен фронт”, и съ­що се е по­дда­вал на ма­ло­ду­шие­то да уго­дни­чи на глав­ни­те ре­дак­то­ри с тек­сто­ве сре­щу “аме­ри­кан­ска­та рек­ла­ма” или с дру­ги от­кро­ве­но по­ръч­ко­ви ста­тий­ки. “Няма как, та­ки­ва са пра­ви­ла­та - из­черв­явах се. Дос­та жал­ко уча­стие на съ­вес­тта в де­ла­та ми” (стр.147).

Ма­кар и Друг, Бра­нев е пре­би­ва­вал в “то­та­ли­тар­ния ри­бар­ник”, къ­де­то са би­ли пи­са­те­ли­те-ком­пи­ла­то­ри ка­то Се­ра­фим Се­верняк, Сте­фан Ди­чев, май­стор на псев­доис­то­ри­чес­ки­те ро­ма­ни, до­ве­ли до по­зор­на­та те­ле­ви­зион­на вер­сия на “Ва­сил Лев­ски - “Джин­ги­би”. Тук са Ор­лин Ва­си­лев, Ди­ми­тър Пау­нов, Геор­ги Ди­мит­ров-Гош­кин ... Те оли­цет­вор­ява­т жи­тей­ска­та ве­щи­на да се на­гаж­даш спо­ред сил­ни­те на деня, кое­то е сък­ро­ве­на част от пая­чна­та иде­нтич­нос­т. Ще ци­ти­рам еди­н от най-мъ­чи­тел­ни­те при­ме­ри в кни­га­та “Сле­де­ният чо­век”. Той се от­нася за ми­то­ло­ги­зи­ра­ния в най-но­во­то ни вре­ме пи­са­тел Йор­дан Ра­дич­ков. То­зи “май­стор на фол­клор­на­та ино­ска­за­тел­нос­т, коя­то прев­ръ­ща чо­ве­ка в за­бав­на га­тан­ка с кал­пак, ме­сал или кас­кет на гла­ва­та”, е от­правял не­вед­нъж пок­лон към пар­тия­та, ста­нал нез­най­но за­що неин член. По то­зи по­вод В. Бра­нев каз­ва: “Смаян съм, че еди­н тол­ко­ва да­ро­вит пи­са­тел при­бег­на до ин­стру­мен­та­риу­ма на оби­кно­ве­ни­те, нез­на­чи­тел­ни и пос­редс­тве­ни хо­ра! И то са­мо две го­ди­ни след Ун­гар­ска­та кон­тра­ре­во­лю­ция от 1956 г., коя­то про­го­ни ин­те­лек­туал­ци­те от ев­ро­пей­ски­те ко­му­нис­ти­чес­ки пар­тии!” (стр.139) Име­то му - пи­ше ав­то­рът - фи­гу­ри­ра сред под­пи­са­ли­те най-по­зор­ния до­ку­мент-ре­зо­лю­ция, коя­то в 1974 г. осъ­жда по­ве­де­ние­то на Сол­же­ни­цин!

Ве­се­лин Бра­нев ни­ко­га не е ста­вал член на Пар­тия­та. И все пак е пуб­ли­ку­вал раз­ка­зи, кои­то е трябва­ло да се ха­рес­ват на ра­де­те­ли­те на т.нар.“со­циа­лис­ти­чес­ки реа­ли­зъм - ед­на “псев­до­тео­ре­тич­на фор­му­ла, коя­то бе­ше всъщ­ност най-оп­рос­те­ния на­чин на цен­зу­ри­ра­не” (стр.135). Ед­ва през 1966 г. В. Бра­нев на­пис­ва “Ча­ша го­ре­що ка­фе”, кое­то някак­си го из­мък­ва от на­гаж­да­чес­ка­та ли­те­ра­ту­ра. По-къс­но ще пос­лед­ват и ал­тер­на­тив­ни­те му сце­на­рии ка­то “Най-дъл­га­та нощ”, ве­ли­ко­леп­ни­те “За­пис­ки по бъл­гар­ски­те въс­та­ния”, за да стиг­не до “Хо­тел Цен­трал”. Впро­чем, в “Сле­де­ният чо­век” е опи­са­на ед­на от най-срам­ни­те ис­то­рии в ки­но­то ни - съз­да­ва­не­то на фил­ма “Вре­ме раз­дел­но”. Бра­нев не се съг­ласява да на­пи­ше сце­на­рия по кни­га­та на Ан­тон Дон­чев: “Ето как­во не ка­зах на ге­не­рал­ния ди­рек­тор: без­нравс­тве­но е да се пра­ви филм за на­силс­тве­но­то по­мо­ха­ме­дан­чва­не на бъл­га­ри­те през 17-ти век с цел да се ка­муф­ли­ра по­ли­ти­чес­ки жал­кия и жес­ток опи­т през 80-те го­ди­ни на 20-ия век, жи­вее­щи­те тур­ци да бъ­дат ли­ше­ни от ет­ни­чес­ка иде­нти­фи­ка­ци­я, ка­то се за­менят име­на­та им с хрис­тиян­ски!” (стр. 284)

Мно­го са въп­ро­си­те на Ве­се­лин Бра­нев към то­зи ели­т, кой­то се е сни­ша­вал по жив­ков­ски, за да “ми­нат” твор­би­те им. В “Сле­де­ният чо­век” са опи­са­ни и Пе­тър Ка­раан­гов, Па­вел Ма­тев, Ди­ми­тър Ме­то­диев, Геор­ги Джа­га­ров, Ни­но Ни­ко­лов. Част от тях са жи­ви и днес. Еди­н Лю­бо­мир Лев­чев, нап­ри­мер. Или но­си­те­ли на ор­де­ни “Ста­ра пла­ни­на” и “Оте­ц Паи­сий” ки­но­ре­жи­сьо­ри и ар­тис­ти.Те ед­ва ли ще простят пор­тре­та, кой­то им пра­ви жи­вее­щият от де­се­ти­на го­ди­ни в Ка­на­да пи­са­тел. Ис­кре­но ми се ще да вярвам, че след из­ли­за­не­то на кни­га­та мно­зи­на от та­зи “веч­на” ин­те­ли­ген­ция ще се ли­шат, ма­кар за из­вес­тно вре­ме, от ду­шев­ния си ком­форт и са­моу­ва­же­ние.

[*] Ве­се­лин Бра­нев "Сле­де­ният чо­век - Спо­ме­ни, пре­диз­ви­ка­ни от до­ку­мен­ти" - изд. Фа­ма. обратно
[**] “У ба­ща ми - пи­ше В.Бра­нев - ни­ко­га не е съ­щес­твув­ала та­зи сме­си­ца от не­го­ду­ва­ние и страх от бол­ше­виз­ма, коя­то се бе съ­би­ра­ла у мен с те­че­ние на го­ди­ни” (стр. 72). обратно