По пътищата на бежанците

В Бер­лин от 10-ти ав­густ из­лож­ба­та “Пъ­ти­ща по при­ну­да” (Erzwungene Wege) съ­би­ра ог­ро­мен брой по­се­ти­те­ли в не­гол­яма­та сгра­да на Крон­прин­цен­па­ле на бу­ле­вард “Ун­тер ден Лин­ден” №3. Чух, че хо­ра пъ­ту­ва­ли и по 500 км, за да прос­ледят ис­то­рия­та на го­не­ния­та и бе­жан­ци­те в Ев­ро­па на 20-ти век или, мо­же би за­що­то “Пъ­ти­ща по при­ну­да” пре­диз­ви­ка и дос­та въл­не­ния.

Из­ло­же­ние­то е под­ре­де­но в три за­ли, от кои­то пър­ва­та, най-обе­мна­та, пред­ставя ис­то­ри­чес­ка­та ин­фор­ма­ция. По сте­ни­те мно­жес­тво ос­ве­те­ни бе­ли таб­ла, всяко от кои­то син­те­зи­ра фак­ти­те око­ло на­силс­тве­но­то из­сел­ва­не на някой на­род, се ре­ду­ват с вит­ри­ни, по­каз­ва­щи пред­ме­ти, съп­ро­вож­да­ли хо­ра­та по не­ле­кия им път. По сре­да­та на за­ла­та, вър­ху чий­то бял под и сте­ни се чер­неят си­луе­ти, на­помн­ящи дър­жа­ви или об­лас­ти, чо­век мо­же да при­сед­не на бял куб, от кой­то със слу­шал­ки да чуе за­пи­си с раз­ка­зи­те за пре­жив­яно­то от бе­жан­ци­те. Ка­то цяло, ху­до­жес­тве­но­то оформле­ние на ек­спо­зи­ция­та, из­дър­жа­на пре­дим­но в бяло и чер­но и в из­клю­чи­тел­но оп­рос­те­ни фор­ми, под­сил­ва ефе­кта на ла­ко­нич­ни­те тек­сто­ве и доп­ри­нася за ди­рек­тно­то и сил­но пос­ла­ние.

Спо­ред дан­ни­те, из­не­се­ни в из­лож­ба­та, през два­де­се­ти век над 30 ев­ро­пей­ски на­ро­ди са би­ли час­тич­но или на­пъл­но ли­ше­ни от ро­ди­на­та си. Жер­тви­те, за­гу­би­ли жи­во­та си по вре­ме на при­ну­ди­тел­ни­те миг­ра­ции са меж­ду 80 и 100 ми­лио­на. Циф­ри­те, раз­би­ра се, са са­мо пред­по­ло­же­ния на ис­то­ри­ци­те, тъй ка­то ни­то го­ни­те­ли­те, ни­то жер­тви­те са во­ди­ли точ­ни ста­тис­ти­ки.

Тур­ци из­сел­ват бал­кан­ски­те на­ро­ди от прис­вое­ни­те към им­пе­рия­та им зе­ми.

От своя стра­на, по вре­ме на пър­ва­та Бал­кан­ска вой­на, Бъл­га­рия, Сър­бия, Чер­на го­ра и Гър­ция обе­дин­ява­т тиня.

Гръц­ко-тур­ска­та вой­на от 1919-1922 г., са­мо в ра­йо­на на Из­мир (на­се­лен по то­ва вре­ме от ев­реи, ар­мен­ци, гър­ци, тур­ци и сред­ноев­ро­пей­ци) от­не­ма жи­во­та на око­ло 15 000 мес­тни хо­ра и бе­жан­ци (сти­ча­ли се тук ве­че от го­ди­ни) и при­нуж­да­ва още хил­яди да на­пус­нат род­ни­те си зе­ми в тър­се­не на по-си­гу­рен жи­вот.

През 1941 г. де­сет­ки хил­яди бал­тий­ци са на­силс­тве­но из­се­ле­ни в Си­бир от ре­жи­ма на Ста­лин. През 1944 г. сто­ти­ци хил­яди на­пус­кат Лит­ва, Лат­вия и Ес­то­ния, за да търсят убе­жи­ще е Гер­ма­ния, Шве­ция или Се­вер­на Аме­ри­ка.

Па­ро­ла­та на на­цио­нал­со­циа­лис­ти­те “За­вър­нете се в Рай­ха” ста­ва при­чи­на хил­яди ет­ни­чес­ки гер­ман­ци да на­пус­нат при­ну­ди­тел­но до­мо­ве­те си не са­мо в Бал­тий­ски­те ре­пуб­ли­ки, но и на Бал­ка­ни­те, ка­то им обе­ща­ва по-доб­ро бъ­де­ще в Гер­ма­ния.

След­ва­ща­та въл­на нем­ски бе­жан­ци на­пус­ка из­точ­на Ев­ро­па след края на Вто­ра­та све­тов­на вой­на с нас­тъп­ле­ние­то на Чер­ве­на­та ар­мия. Те­зи, кои­то ос­та­ват на Бал­ка­ни­те, в но­ви­те гра­ни­ци на Че­хия и Пол­ша, ско­ро ста­ват жер­тва на от­мъс­ти­тел­ни­те по­ри­ви на мес­тно­то на­се­ле­ние, без неп­ре­мен­но да са има­ли как­ва­то и да би­ло връз­ка с на­цио­нал­со­циа­лис­ти­чес­ко­то уп­рав­ле­ние. В СССР око­ло 100 хиляди гер­ман­ци, пре­дим­но же­ни, са из­пра­те­ни в “ла­ге­ри­те на тру­да”, от­къ­де­то око­ло ед­на тре­та ни­ко­га не се зав­ръ­щат.

420 000 фин­лан­дци на­пус­кат през 1940 г. вре­мен­но ро­ди­на­та си, за да се спасят от съ­вет­ска­та ин­ва­зия.

През 1943 г. и 1945 г. в Юго­сла­ви­я се раз­вихря ма­со­во прес­лед­ва­не и жес­то­ко уни­що­же­ние на ита­лиан­ци под пред­лог, че би­ли свър­за­ни с фа­шис­ткия ре­жим. Под ло­зун­га “е­т­ни­чес­ко про­чис­тва­не”, го­не­ния­та на ре­ли­гиоз­ни и ет­ни­чес­ки об­щнос­ти, нев­пис­ва­щи се в ре­жи­ма на Ти­то, про­дъл­жа­ват още дъ­ги го­ди­ни. Жер­тви­те и тук са хил­яди.

През 1975 г. поч­ти 200 000 гръц­ки ки­пър­ци при­ну­ди­тел­но на­пус­кат се­вер­на­та част на ос­тро­ва и око­ло 60 000 тур­ски ки­пър­ци би­ват из­се­ле­ни от юж­на­та. До то­зи мо­мент 6 000 ду­ши са за­гу­би­ли жи­во­та си в ре­зул­тат на кон­флик­та.

При­ме­ри­те не свър­шват тук, а и към тях се при­бавя фак­тът, че в по­ве­че­то слу­чаи, бе­жан­ци­те не са неп­ре­мен­но доб­ре дош­ли в но­ви­те си зе­ми и чес­то трябва да съ­жи­телс­тват с враж­деб­но нас­трое­ни съ­се­ди. И ма­кар че фо­ку­сът на из­лож­ба­та не е вър­ху лич­на­та дра­ма, по­се­ти­телят някак си от­вът­ре се смъл­ча­ва. За мен усе­ща­не­то бе­ше по­доб­но на то­ва, кое­то има­м ко­га­то че­та раз­каз за кон­цен­тра­цио­нен ла­гер - от еди­н мо­мент на­та­тък се­ти­ва­та и съз­на­ние­то бло­ки­рат, не мо­гат по­ве­че да пое­мат и ос­та­на­ло­то е про­пи­та с бол­ка ти­ши­на.

Вто­ра­та, по-мал­ка част на из­лож­ба­та те­ма­ти­зи­ра иде­ята за “ро­ди­на­”. Ро­ди­на­та се раз­глеж­да ка­то място, ка­то об­щност, с коя­то чо­век спо­деля кул­тур­ни­те и со­циал­ни­те си ин­те­ре­си, ка­то ре­ли­гиоз­но или ези­ко­во братс­тво. За­гу­ба­та на иде­ята за ро­ди­на во­ди до ек­зис­тен­циал­на не­си­гур­ност, коя­то чес­то се ком­пен­си­ра със за­си­ле­на тен­ден­ция към жи­вот в спо­ме­ни. Пон­ятие­то “п­ра­во на ро­ди­на” съ­щес­тву­ва в за­ко­но­да­тел­на­та тер­ми­но­ло­гия по­не във Фран­ция и Бел­гия още от 30-те го­ди­ни на 20-и век.

Тре­та­та, съ­що не­гол­яма за­ла на из­ло­же­ние­то раз­каз­ва за то­вар­ни­те вла­ко­ве и за кер­ва­ни­те на бе­жан­ци­те, пон­яко­га пре­газ­ва­ни от тан­ко­ве, за жи­во­та в ла­ге­ри­те и за стра­да­ния­та на же­ни­те и де­ца­та, кои­то по дан­ни на ООН се ока­зва­т сред­но две тре­ти от жер­тви­те на ма­со­ви­те из­сел­ва­ния. Тъй ка­то по­доб­ни из­сел­ва­ния чес­то са свър­за­ни с воен­ни дей­ствия, же­ни от всякак­ви въз­рас­ти неиз­мен­но ста­ват част от плячка­та на по­бе­ди­те­ли­те. Ма­со­ви­те из­на­сил­ва­ния се смятат от ООН за воен­на стра­те­гия.

Чес­то тък­мо бив­ши­те тру­до­ви и кон­цен­тра­цион­ни ла­ге­ри приют­яват в свои­те ба­ра­ки бе­жан­ци, из­се­ле­ни, пос­тра­да­ли от бом­бар­ди­ров­ки­те или воен­ноп­лен­ни­ци. Ек­спо­на­ти­те на ос­къд­на лич­на собс­тве­ност по вит­ри­ни­те тук сви­де­телс­тват за от­чая­на­та бор­ба на чо­ве­ка да се за­па­зи ка­то лич­ност и да не се слее с да­де­ния му ла­ге­рен но­мер.

Тук ве­че чо­веш­ка­та те­ма­ти­ка е над­дел­яла над на­цио­нал­на­та и лич­ни­те ве­щи на бе­жан­ци от все­въз­мож­ни на­род­нос­ти са из­ло­же­ни ед­ни до дру­ги. То­ва е син­те­зът на най-сил­на­та стра­на на из­лож­ба­та “Пъ­ти­ща по при­ну­да”: тен­ден­ция­та й да не тър­си ви­нов­ни и не­вин­ни, а да пред­ставя ла­ко­нич­но съ­би­тия, в на­ни­за от кои­то ста­ва ясно, че все­ки е и по­тен­циа­лен аг­ре­сор и по­тен­циал­на жер­тва.

В то­зи кон­текст, цяла­та врява, коя­то се бе­ше вдиг­на­ла в Бер­лин око­ло из­лож­ба­та, ми се сто­ри не­нуж­но преу­ве­ли­че­на. Гру­пич­ки про­тес­ти­ра­ха пред вхо­да още при от­кри­ва­не­то. Из­каз­ва­ха се кри­ти­ки, че ев­рей­ският проб­лем не бил раз­глеж­дан дос­та­тъч­но или че някоя ет­ни­чес­ка гру­па би­ла про­пус­на­та. Го­во­ре­ше се до­ри, че гер­ман­ци­те би­ли пред­ста­ве­ни ка­то жер­тва на пол­яци­те, а не об­рат­но­то. По­доб­но твър­де­ние бих мог­ла да си об­ясня са­мо, ако си пред­ставя, че някой е объ­рка­л сгра­да­та и е по­се­тил из­лож­ба­та в Ис­то­ри­чес­кия му­зей точ­но от­сре­ща, от дру­га­та стра­на на ули­ца­та, коя­то раз­глеж­да­ше пре­дим­но ис­то­рия­та на нем­ски­те бе­жан­ци. Да­же бе­ше об­яве­но, че “Пъ­ти­ща по при­ну­да” ста­на­ла при­чи­на кме­тът на Вар­ша­ва да от­ка­же офи­циал­но по­се­ще­ние в Бер­лин. От Пол­ша си поис­ка­ли об­рат­но и кам­ба­на­та на ко­ра­ба “Ви­лхел­м Гус­тлоф”, по­то­пен от съ­вет­ска под­вод­ни­ца през 1945 г. с 10 000 нем­ски бе­жан­ци на бор­да. Ку­ра­то­ри­те на из­лож­ба­та оба­че каз­ват, че ще я вър­нат, са­мо ако до­го­во­рът за заем бъ­де офи­циал­но ану­ли­ра­н. А мо­же би тък­мо за­ра­ди ор­га­ни­за­то­ри­те се вдиг­на су­ма­то­ха­та: Цен­тъ­рът про­тив го­не­ния­та се ръ­ко­во­ди от Ери­ка Щай­нбах, де­пу­тат на Хрис­тия­нде­мок­ра­ти­чес­ка­та пар­тия, коя­то е кри­ти­ку­ва­на за то­ва, че от­каз­ва да прие­ме до­го­во­ра за гра­ни­ци­те на Пол­ша след Вто­ра­та све­тов­на вой­на, в следс­твие на кой­то Гер­ма­ния гу­би те­ри­то­рии, в кои­то са­ма­та тя би­ла ро­де­на.

За щас­тие се­га ду­хо­ве­те са се поус­по­кои­ли и до 29-ти ок­том­ври чо­век мо­же да раз­гле­да из­лож­ба­та на спо­кой­ствие и да­же да я съ­че­тае с раз­ход­ка по жи­во­пис­ния бу­ле­вард “Ун­тер ден Лин­ден”, кой­то съ­що има как­во да раз­ка­же за го­не­ния и книж­ни кла­ди.