По съветски съг­лас­но, без­глас­но, по­кор­но

По­лит­ков­ская пи­ше: “След някол­ко ча­са Пу­тин, ти­пич­ният под­пол­ков­ник от съ­вет­ско­то КГБ, двой­ни­кът на Ака­ки­й Ака­кие­ви­ч, смач­ка­ният ге­рой от “Ши­нел” на Го­гол, ще се въз­ка­чи от­но­во на тро­на на Ру­сия. Ми­рог­ле­дът му е пли­тък и про­вин­циа­лен, на­пъл­но от­го­варящ на чи­на му, на неп­рия­тна­та му лич­ност на под­пол­ков­ник, кой­то та­ка и не е ус­пял да ста­не пол­ков­ник. Има ма­ние­ри­те на съ­вет­ски таен агент, кой­то по на­вик ду­ши око­ло свои­те ко­ле­ги. И е от­мъс­ти­те­лен: ни­то еди­н не­гов по­ли­ти­чес­ки опо­нен­т не е по­ка­нен на це­ре­мо­ния­та по стъп­ва­не в длъж­ност, там няма да има пред­ста­ви­те­ли на ни­то ед­на по­ли­ти­чес­ка пар­тия, коя­то е нап­ра­ви­ла и крач­ка встра­ни от не­го­ва­та ли­ния. ...Бреж­нев бе­ше про­тив­на лич­ност, Ан­дро­пов - кръ­во­жа­ден, въп­ре­ки че има­ше де­мок­ра­ти­чес­ко лус­тро. Чер­нен­ко бе­ше тъп, а рус­на­ци­те не ха­рес­ва­ха Гор­ба­чов. На мо­мен­ти Ел­цин ни ка­ра­ше да се кръс­тим, до­ка­то се чу­дим накъ­де ни водят не­го­ви­те дей­ствия... Ето го и тех­ният апо­тео­з. Ут­ре бо­ди­гар­дът от 25-ти еше­ло­н, чо­ве­кът от ох­ра­ни­тел­ния кор­дон край кор­те­жи­те, Ака­ки­й Ака­кие­ви­ч Пу­тин ще ми­не по чер­ве­ния ки­лим на трон­на­та за­ла в Кре­мъл, сякаш той е гос­по­дарят там. ...”

Убий­стве­на­та ха­рак­те­рис­ти­ка, ци­ти­ра­на по-го­ре, от оче­рка “А­ка­кий Ака­кие­ви­ч Пу­тин II”, с кой­то за­вър­шва кни­га­та на Ан­на По­лит­ков­ская “Ру­сия на Пу­тин” [*] , то­ку-що из­да­де­на на бъл­гар­ски от из­да­телс­тво “Бард”. Цяла­та кни­га не е ни­що дру­го, ос­вен раз­гър­на­то до­ка­за­телс­тво на ка­за­на­та по-го­ре ха­рак­те­рис­ти­ка. По­лит­ков­ская не е по­ли­то­лог, не пра­ви со­цио­ло­ги­чес­ки проуч­ва­ния, не е по­ли­ти­чес­ки ли­дер, ни­то се опи­тва да бъ­де про­ник­но­вен про­по­вед­ник. При нея не ще ви­диш нау­кооб­раз­ни праз­нос­ло­вия, “обя­снява­щи” за­що в Ру­сия, Из­точ­на Ев­ро­па и в све­та ка­то цяло по­ло­же­ние­то е та­ко­ва, как­во­то е. В кни­га­та и ре­жи­мът на Пу­тин не се ха­рак­те­ри­зи­ра ка­то по­пу­лис­тки, по­луфа­шис­тки, реак­цион­но-кон­сер­ва­ти­вен, бю­рок­ра­тич­на дик­та­ту­ра, ав­то­ри­та­ри­зъм, “нап­равл­ява­на” де­мок­ра­ция или как­во­то ви ха­рес­ва от мно­гоб­рой­ни­те ети­ке­ти, с кои­то ор­ди от “а­на­ли­за­то­ри” об­ясняват (ко­му? да­ли не на са­ми­те се­бе си са­мо?) как­во ста­ва и за­що след про­ва­ла на пе­рес­трой­ка­та Ру­сия та­ка и не ста­на “нор­мал­на” дър­жа­ва, а стъп­ка по стъп­ка се връ­ща в съ­вет­ска­та си ко­жа, но с ед­на ко­рен­на раз­ли­ка - с ус­той­чив и неиз­мис­лен (ка­то в съ­вет­ско вре­ме) ико­но­ми­чес­ки ръст и с на­се­ле­ние, кое­то - в зна­чи­тел­на своя част - ста­ва все по-за­мож­но, бла­го­да­ре­ние на пу­ти­но­вия по­дем на сто­панс­тво­то. Мо­же би точ­но за­ра­ди то­ва то из­глеж­да все та­ка по съ­вет­ски съг­лас­но, без­глас­но и по­кор­но.

При По­лит­ков­ская не ще ви­дим ни­как­ви сло­вес­ни ук­ра­ше­ния, в ста­тии­те й няма ни­ка­къв па­тос или пък клет­ви. То­ва са прос­то опи­са­ни­я - при то­ва на не­ща, кои­то всич­ки знаят - че в Че­че­ния вой­на­та сре­щу т.н. “се­па­ра­тис­ти” е съ­че­та­ние на на­цис­тка жес­то­кост и рус­ки пиян­ски раз­мах, че в рус­ка­та ар­мия мом­че­та­та уми­ра­т не на бой­но­то по­ле, а за­що­то ста­ват жер­тва на офи­це­ри­те си, че упо­тре­ба­та на газ, с кой­то бе­ше “ре­шен” слу­чаят със за­лож­ни­ци­те в теа­търа на Дубровка (по време на представлението “Норд-Ост”) е ужа­сно прес­тъп­ле­ние, кое­то мо­же­ше да бъ­де из­бег­на­то, ако влас­ти­те бяха поз­во­ли­ли на По­лит­ков­ская и на д-р Ро­шал да до­вър­шат ми­сия­та си на пос­ред­ни­ци, че съ­ди­ли­ща­та са под­куп­ни и се под­чин­яват на чи­нов­ни­ци­те до­сущ ка­то в съ­вет­ско вре­ме, въп­ре­ки всич­ки­те - хар­тие­ни - кон­сти­ту­цион­ни га­ран­ции за не­за­ви­си­мост. И т.н. Всич­ки знаят те­зи не­ща. Но По­лит­ков­ская ги опи­сва­ше в неиз­брои­ми­те им де­тай­ли, ста­тии­те й се че­тат ка­то раз­гър­на­ти сви­де­телс­тва на об­ви­не­ние­то, тол­ко­ва точ­ни в изо­бил­ни­те под­роб­нос­ти, че ни­кой ни­ко­га не се ос­ме­ли да оп­ро­вер­гае ни­то ед­на ней­на пуб­ли­ка­ция. Всич­ки всич­ко знаят и ог­ром­на част от знае­щи­те мъл­ча­ха. Но не и По­лит­ков­ская. Та­ка че мо­же би с нея за­вър­шва съ­вет­ско­то и поч­ва рус­ко­то ди­си­дент­ство, кое­то не е ни­що дру­го, ос­вен сме­лос­тта да каз­ваш ис­ти­на­та.

Раз­би­ра се, ни­кой ни­ко­га няма да на­ме­ри до­ка­за­телс­тва, че пре­зи­ден­тът на Ру­сия е при­час­тен към то­ва по­ли­ти­чес­ко убий­ство. Пос­лед­ни ули­ки, опо­вес­те­ни от мал­кия вес­тник “Но­вая га­зе­та”, в коя­то жур­на­лис­тка­та ра­бо­те­ше, со­чат към хо­ра­та на че­чен­ския про­рус­ки пре­зи­дент Ка­ди­ров. Но там е цяла­та ра­бо­та, - и в кни­га­та то­ва е до­ка­за­но та­ка, че чи­та­телят го по­би­ват тръп­ки - че в Пу­ти­но­ва Ру­сия всич­ко е, ако мо­га та­ка да се из­разя, “про­пи­то от пу­ти­нов­щи­на”, кое­то в слу­чая зна­чи, че по­луг­ра­мот­ният пия­ни­ца Ка­ди­ров и бив­шият под­пол­ков­ник от КГБ са ду­хов­ни братя - по-го­ле­мия и по-мал­кия. Та­ка че кръв­та ка­пе по ли­це­то на кре­мъл­ския уп­рав­ник, до­ри и - как­то ве­роя­тно би се ока­за­ло, ако някой би мо­гъл да во­ди не­за­ви­си­мо раз­след­ва­не в Ру­сия - че от ус­та­та, пе­ро­то или ком­пю­тъ­ра му ни­ко­га не е из­ли­за­ла ни­то ед­на пряка за­по­вед за лик­ви­да­ция на пи­са­тел­ка­та.

Та­зи кни­га трябва да се про­че­те. Впро­чем, въп­ре­ки че ста­тии­те на По­лит­ков­ская се пе­ча­та­ха във вес­тни­ка й, “Ру­сия на Пу­тин” из­ли­за на бъл­гар­ски в пре­вод от ан­глий­ски, за­що­то ни­ко­га не е пуб­ли­ку­ва­на в та­зи стра­на. То­ва ве­че е в ре­да на не­ща­та и та­ка всич­ко ста­ва ясно.

[*] Ан­на По­лит­ков­ская, “Ру­сия на Пу­тин”, С., 2007, изд. “Бард”, 319 стр. обратно