Поч­ти ка­то “П­ро­це­сът” на Каф­ка

Ка­то се има пред­вид, че в БХК търсят по­мощ хо­ра с пси­хич­ни и мен­тал­ни ув­реж­да­ния, те­зи ис­то­рии в не­мал­ко слу­чаи мо­гат да бъ­дат оп­ре­де­ле­ни и ка­то аб­сур­дни, пон­яко­га и ка­то не­ле­пи , до­ри стран­ни. За жа­лост оба­че, те всич­ки са тъж­ни ис­то­рии, ка­то най-тъж­но­то в тях е то­ва, че те наис­ти­на се случ­ват. Случ­ват се встра­ни от все­кид­не­вие­то, с кое­то сме свик­на­ли. Случ­ват се по не­ви­дим за “о­бик­но­ве­ния” чо­век на­чин. Не­ви­дим, не за­що­то се ра­зиг­ра­ват някъ­де да­леч от оби­чай­на­та ни реал­ност, а за­що­то вър­ху все­ки по­до­бен слу­чай ляга мъг­ла­та на не­до­ве­рие­то и стиг­ма­та. За­що­то там, къ­де­то има “лу­дост” има страх от то­ва да се до­кос­неш да нея и да раз­бе­реш как­во се крие от­въд нео­би­чай­но­то по­ве­де­ние на няко­го, от­въд стран­ния на­чин на из­раз­ява­не, пон­яко­га, от­въд раз­лич­нос­тта на дру­гия. Точ­но то­зи страх би­ва из­пол­зван тол­ко­ва чес­то, за да се прик­рият ина­че не­ли­цеп­рия­тни по­ве­де­ния и от­кро­ве­ни без­за­ко­ния. Стиг­ма­та, нас­ло­же­на вър­ху стра­ха от всич­ко раз­лич­но, пра­ви не­ща­та още по-слож­ни. За­що­то спи­ра­ме да знаем къ­де е гра­ни­ца­та, а наив­но вярва­ме, ко­га­то не­чие по­ве­де­ние би­ва об­ясне­но с бо­лест. Наив­но, за­що­то спи­ра­ме да мис­лим за при­чи­ни­те, кои­то са про­во­ки­ра­ли оп­ре­де­лен мо­дел на справ­яне с жи­во­та. И как­то оби­чай­но се случ­ва, от­го­вор­нос­тта за всич­ко то­ва ос­та­ва из­цяло да се но­си от жер­тви­те. А те по пра­ви­ло са най-мал­ко под­гот­ве­ни да се справят с то­ва. Ед­на­та ис­то­рия за­поч­ва на па­за­ра. Ме­се­цът е ок­том­ври. При­ве­чер е. Мъж и же­на, прех­вър­ли­ли сред­на­та въз­раст па­за­ру­ват, как­то правят все­ки ден. Ще ги на­ре­чем гос­по­дин и гос­по­жа С. Па­за­рът е об­щин­ски. Еди­н млад мъж, нез­най­но за­що при­тич­ва пок­рай на­ша­та двой­ка и уд­ря гос­по­дин С през ли­це­то. Г-н С. па­да, чувс­тва се без­по­мо­щен, съп­ру­га­та му, г-жа С. съ­що. Ви­кат за по­мощ. Прис­ти­гат по­ли­цаи, съ­вет­ват съп­ру­зи­те да по­да­дат жал­ба, те го правят и с то­ва не­ща­та прик­люч­ват. На след­ва­щия ден г-жа С. по­се­ща­ва Об­щи­на­та, с на­деж­да, че ще по­лу­чи све­де­ния за по­бой­ни­ка. Из­хож­да от ло­гич­на­та пред­пос­тав­ка, че щом па­за­ра е об­щин­ски, а тя мо­же да по­со­чи на коя сер­гия се е на­ми­рал мла­дия мъж в мо­мен­та пре­ди да връх­ле­ти вър­ху съп­ру­га й, ще има важ­ни све­де­ния за раз­след­ва­щи­те слу­чая по­ли­цаи. Г-жа С., съв­сем ес­тес­тве­но в то­зи мо­мент все още е под влия­ние на стра­ха за здра­ве­то на съп­ру­га си и на стре­са от пре­жив­яно­то. След кра­тък раз­го­вор със слу­жи­те­ли на об­щи­на­та и обе­ща­ни­я, в кои­то ни­кой, до­ри те са­ми­те не вярват, г-жа С. би­ва “по­мо­ле­на” да на­пус­не сгра­да­та.

Же­на­та оба­че нас­тоя­ва, че има пра­во на ин­фор­ма­ция. Нас­тоя­ва, че по­не има пра­во­то да по­да­де жал­ба и да поис­ка све­де­ния с пис­ме­на мол­ба. Прид­ру­же­на от ох­ра­на­та на об­щи­на­та оба­че, тя е при­ну­де­на да на­пус­не ка­би­не­ти­те на чи­нов­ни­ци­те. Във фоа­йе­то на Об­щи­на­та, тя пра­ви по­ре­ден опи­т да реа­ли­зи­ра пра­во­то си на жал­ба. Лю­без­но е по­съ­вет­ва­на да не до­саж­да на ни­ко­го в бъ­де­ще. От­чая­на, г.жа С. заяв­ява, че ще ос­та­не при ох­ра­на­та , до­ка­то й поз­волят да де­по­зи­ра жал­ба­та си. Меж­дув­ре­мен­но се опи­тва да нау­чи име­то на слу­жи­теля на ох­ра­на­та, кой­то се дър­жал та­ка гру­бо с нея. От тук на­сет­не не­ща­та при­до­би­ват друг об­рат. Ох­ра­ни­телят ви­ка слу­жи­те­ли на съот­вет­но­то РПУ. След крат­ко съ­ве­ща­ние, слу­жи­тел изи­сква лич­на­та кар­та на г-жа С., след кое­то от­каз­ва да й я вър­не. Тя нас­тоя­ва, че има пра­во да знае на как­во ос­но­ва­ние й се от­не­ма лич­на­та кар­та. То­ва й ис­ка­не мо­мен­тал­но е из­тъл­ку­ва­но ка­то проя­ва на пси­хич­но за­бол­ява­не. По из­клю­чи­тел­но груб на­чин, с из­пол­зва­не на фи­зи­чес­ка при­ну­да и си­ла, г.жа С. е при­ну­де­на да се ка­чи в по­ви­ка­на­та меж­дув­ре­мен­но ли­ней­ка, след кое­то е за­ка­ра­на в Пси­хо­дис­пан­се­ра. След осе­м ча­са би­ва ос­во­бо­де­на.

Г-жа С. няма пси­хич­но за­бол­ява­не и ни­ко­га пре­ди не е стра­да­ла от та­ко­ва. От крат­кия прес­той в Пси­хо­дис­пан­се­ра й ос­та­ват ви­ди­ми­те сле­ди от фи­зи­чес­ко на­си­лие и не тол­ко­ва ви­ди­ми­те, но да­леч по-трай­ни бе­ле­зи в ней­но­то съз­на­ние. Ос­вен стре­са и уни­же­ние­то, на кое­то е би­ла под­ло­же­на, тя ед­ва ли ще си въз­ста­но­ви няко­га до­ве­рие­то в по­ли­ция­та и в об­щин­ски­те служ­би. Ед­ва ли няко­га ще има до­ве­рие на об­щес­тво­то, пред очи­те на кое­то се е ра­зиг­ра­ла сцен­ка­та, но все­ки е под­ми­нал, без да се за­мис­ли над сми­съ­ла на ста­ва­що­то.

Не тол­ко­ва бла­гоп­рия­тно се раз­ви­ват не­ща­та за г-жа Б. Ис­то­рия­та за­поч­ва приб­ли­зи­тел­но по съ­що­то вре­ме. Г-жа Б. е ин­те­ли­ген­тна, омъ­же­на в чуж­би­на же­на, коя­то вла­дее се­дем ези­ка, ува­жа­ва­н про­фе­сио­на­лист е. В мо­мен­та е в Бъл­га­рия по по­вод те­жък иму­щес­тве­н спор със сес­тра си. Г-жа Б. вярва в ре­да и за­кон­нос­тта. Вярва и през м. ок­том­ври. Към днеш­на да­та труд­но мо­га да твърдя съ­що­то. След по­ре­ди­ца зап­ла­хи, сес­тра­та на г-жа Б. “у­реж­да” на­ме­са­та на слу­жи­тел на РПУ, г-жа У, с коя­то има­т дъл­го­го­диш­но поз­нанс­тво. След сиг­нал за вло­ше­но здра­вос­лов­но със­тоя­ние на г-жа Б., под пред­лог - гри­жа за със­тоя­ние­то й “по­ли­цей­ският слу­жи­тел г-жа У нах­лу­ва в до­ма, къ­де­то жи­вее г-жа Б. Пра­ви опи­т да я при­ну­ди да под­пи­ше до­ку­мент, ка­то от­ка­за на г-жа Б. я из­кар­ва из­вън рав­но­ве­сие и тя при­ла­га спрямо нея гру­ба фи­зи­чес­ка си­ла. Тук нямат място ни­то об­ясне­ния, ни­то ис­ка­ния за спаз­ва­не на пра­ва. Все­ки опи­т на г-жа Б. да се за­щи­ти пра­ви не­ща­та още по-ло­ши. Нак­рая г-жа Б. за­поч­ва да ви­ка за по­мощ, по­каз­вай­ки се от про­зо­ре­ца. То­ва по­ве­де­ние е свет­ка­вич­но из­тъл­ку­ва­но ка­то проя­ва на пси­хич­на бо­лест и слу­жи­тел­ка­та У. ви­ка на по­мощ свои ко­ле­ги. Ед­ва след то­ва е със­та­ве­на за­по­вед за за­дър­жа­не. Г-жа Б. не по­лу­ча­ва ни­то пра­во­то на те­ле­фо­нен раз­го­вор, кое­то поис­ква и кое­то й се по­ла­га спо­ред пра­ви­ла­та, ни­то об­ясне­ние за при­чи­ни­те за за­дър­жа­не­то си. Ча­со­ве след то­ва е при­ве­де­на в Пси­хо­дис­пан­се­ра, къ­де­то без да бъ­де прег­ле­да­на от спе­циа­лист й би­ва наз­на­че­но ле­че­ние, въп­ре­ки об­ясне­ния­та, че стра­да от але­рги­я. Някол­ко ча­са след то­ва е при­ве­де­на в Пси­хиат­рич­на бол­ни­ца, къ­де­то в про­дъл­же­ние на ед­на сед­ми­ца е ле­ку­ва­на без ней­но съг­ла­сие, под зап­ла­ха­та, че ни­ко­га няма да бъ­де ос­во­бо­де­на, ако не прие­ма ле­карс­тва­та. Раз­ка­зи­те и за пъ­ту­ва­ния­та и в чуж­би­на, за про­фе­сио­нал­на­та й ком­пе­тен­тност и и мес­то­ра­бо­та, из­вес­тно вре­ме би­ват прие­ма­ни с нас­меш­ка от пер­со­на­ла. За щас­тие в края на то­зи пе­риод ед­на от ле­кар­ки­те ре­ша­ва да про­ве­ри раз­ка­за­но­то и с из­не­на­да от­кри­ва, че всяка ка­за­на ду­ма е ис­ти­на.

То­ва не пре­чи оба­че да бъ­де за­ве­де­но де­ло за за­дъл­жи­тел­но ле­че­ние на г-жа Б. Де­ло­то бе­ше прек­ра­те­но. До­ри про­ку­ра­ту­ра­та на­ре­че та­ка за­ве­де­ния про­цес “фарс” и от­тег­ли об­ви­не­ние­то си. За г-жа Б. фи­зи­чес­ки­те трав­ми пре­ми­на­ха мал­ко след ка­то бе­ше ос­во­бо­де­на от пси­хиат­рич­на­та бол­ни­ца. Пос­ле­ди­ци­те от уни­же­ние­то и оби­да­та, кои­то пре­живя, гне­ва и без­си­лие­то, не­до­ве­рие­то към по­ли­ция­та и без­по­мощ­нос­тта от лип­са­та на ме­ха­низ­ми да по­тър­си от­го­вор­ност от ви­нов­ни­те ще про­дъл­жа­ват да и те­жат неоп­ре­де­ле­но дъл­го.

Те­зи ис­то­рии не се слу­чи­ха вън от оби­чай­но­то ни еже­дне­вие. Слу­чи­ха се в дел­нич­ни дни, пред очи­те на пре­ми­на­ва­щи граж­да­ни. Ни­кой не раз­поз­на проб­лем в ста­ва­що­то. Как то­га­ва бих­ме мог­ли да оча­ква­ме пра­во­съ­дие там, съв­сем встра­ни от очи­те на об­щес­тво­то, в со­циал­ни­те до­мо­ве и пси­хиат­рич­ни кли­ни­ки, къ­де­то, по­не по до­ку­мен­ти, не се до­пус­кат греш­ки. Смър­тни­те слу­чаи ни­ко­га нямат дру­га при­чи­на из­вън са­ми­те пос­тра­да­ли. А род­ни­ни­те ос­та­ват да тъ­гу­ват в неиз­вес­тност, коя­то ни­ко­га не из­чез­ва... Но то­ва са дру­ги ис­то­рии, кои­то има­т друг край.