По­ле­ми­ки­те за за­ко­но­да­телс­тво­то за “па­мет­та­” - “ме­жду сво­бо­да­та да мис­лиш и за­дъл­же­ние­то да вярваш”

Спомням си про­тес­та на еди­н тур­ски пар­ла­мен­та­рист, ко­га­то на 8 ноем­ври 2000 г. френ­ският Се­нат прие пред­ло­же­ние за за­кон, приз­на­ващ ар­мен­ския ге­но­цид от 1915 г. Той и дру­ги че­ти­ри­ма тур­ски пар­ла­мен­та­рис­ти, оти­шли във Фран­ция, за да из­ло­жат своя­та глед­на точ­ка, поч­ти не бяха из­слу­ша­ни. А аген-ци­я “Ф­ранс Прес” пи­са за срам­ни­те дей­ствия на Се­на­та, ис­кащ да из­мие гуз­на­та си съ­вест от френ­ски­те прес­тъп­ле­ния в Ин­до­ки­тай и Аф­ри­ка, из­пол­звай­ки Тур­ция ка­то “п­рах за пра­не”. То­га­ва ис­то­ри­ци­те уча­ства­ха в не­мал­ко про­фе­сио­нал­ни фо­ру­ми за то­зи и дру­ги ге­но­ци­ди, но де­ба­ти­те не бяха та­ка бур­ни и ме­дий­ни как­ви­то са се­гаш­ни­те по­ле­ми­ки око­ло “за­ко­ни­те за па­мет­та”, “л­уа ме­мо­риел”.[1]

Ис­то­ри­чес­ка­та ис­ти­на за ар­мен­ския ге­ноид е пос­та­но­ве­на око­нча­тел­но със за­кон (съ­дър­жащ са­мо еди­н член - “ Фран­ция приз­на­ва пуб­лич­но ар­мен­ския ге­но­цид...”) на 21 януа­ри 2001 г. Пар­ла­мен­тът, т.е. ед­на по­ли­ти­чес­ка ин­сти­ту­ция, пред­пис­ва ис­то­ри­чес­ка­та ис­ти­на и пра­вил­на­та Па­мет за 1915 г. и ин­тер­пре­та­ция­та му ста­ва за­дъл­жи­тел­на до­ри за про­фе­сио­нал­ни­те ис­то­ри­ци (до­кол­ко­то за­ко­ни­те в ед­на дър­жа­ва са всеоб­що им­пе­ра­тив­ни). То­га­ва оба­че все още няма пред­ло­же­ние за под­веж­да­не оне­зи, кои­то от­ри­чат ар­мен­ския ге­но­цид под на­ка­за­тел­на от­го­вор­ност. То е нап­ра­ве­но 5 го­ди­ни по-къс­но от френ­ски­те де­пу­та­ти-со­циа­лис­ти и за­ко­нът е приет на пър­во че­те­не на 12 ок­том­ври 2006 г. Се­га френ­ски­те ис­то­ри­ци, осо­бе­но ис­то­ри­ци­те, под­пи­са­ли ма­ни­фес­та “С­во­бо­да за ис­то­рия­та” (пуб­ли­ку­ван във вес­тник “Ли­бе­ра­сион­” на 13 де­кем­ври 2005 г. и в нас­тоя­щия брой на “О­бе­ктив­”), ак­тив­но уча­ства­т в кам­па­ния­та сре­щу за­ко­на от 2006 г., ка­то се борят за от­мяна и на всич­ки дру­ги “за­ко­ни за па­мет­та”. Фи­ло­со­фът Пол Ти­бо и голям брой ин­те­лек­туал­ци (вклю­чи­тел­но ис­то­ри­ци ка­то Пиер Но­ра и Кши­щоф Помян, фи­ло­со­фи ка­то Мар­сел Го­ше), пуб­ли­ку­ва­ха от­во­ре­но пис­мо до пред­се­да­теля на На­цио­нал­но­то съб­ра­ние. (Съ­щият Пол Ти­бо бе­ше ор­га­ни­зи­рал ед­на па­ра­лел­на на “С­во­бо­да­та за ис­то­рия­та” под­пис­ка, из­вес­тна ка­то “С­во­бо­да­та да де­ба­ти­раш”, пуб­ли­ку­ва­на на 24 де­кем­ври 2005 г.; спо­ред нея “дъ­лг на по­ли­ти­ци­те е да оси­гуря­т бъ­де­ще­то на на­ция­та, а не да фик­си­рат ка­то дог­ма ней­на­та ис­то­рия”; там се из­раз­ява тре­во­га от пар­це­ли­ра­не­то на на­цио­нал­на­та па­мет и уза­кон­ява­не­то на пре­тен­ции­те на раз­лич­ни заин­те­ре­со­ва­ни гру­пи.) На 21 ноем­ври 2006 г. 56 юри­сти, на­че­ло с про­фе­со­ра от Сор­бо­на­та и ди­рек­тор на Из­сле­до­ва­тел­ския цен­тър по кон­сти­ту­цион­но пра­во Бер­нар Ма­ти­йо съ­що се включ­ват с дек­ла­ра­ция в кам­па­ния­та за от­мяна­та на за­ко­ни­те за па­мет­та. За тех­ни­те ар­гу­мен­ти ще ста­не ду­ма на­та­тък. (Впро­чем пре­ди ме­сец нем­ско­то пред­се­да­телс­тво на ЕС спо­ме­на, че ще поис­ка за­кон, целящ на­ка­за­тел­на от­го­вор­ност за от­ри­ча­не­то на Хо­ло­кос­та.) Пър­вият от то­зи нов вид за­ко­ни (кои­то впро­чем от­ско­ро на­ри­чат с ро­до­вия тер­мин “за­ко­ни за па­мет­та” (lois memorielles) - спо­ред някои то­ва наи­ме­но­ва­ние се ста­би­ли­зи­ра през 2005 г.) е за­ко­нът от 13 юли 1990 г. Той е из­вес­тен ка­то “за­ко­нъ­т Ге­со” или за­ко­нът сре­щу “не­га­цио­низ­ма­”, сре­щу от­ри­ча­не­то на Хо­ло­кос­та. Пре­цен­ява се, че “но­рмал­ни­те­” за­ко­ни сре­щу под­бу­ди­те­ли­те към ра­со­ва ом­ра­за не са дос­та­тъч­ни. (Въп­ре­ки че из­вес­тният Ро­бер Фо­ри­сон от­на­ча­ло е осъ­де­н име­нно по ста­ри­те за­ко­ни за ра­со­ва­та дис­кри­ми­на­ция и ан­ти­се­ми­тиз­ма). За­то­ва се пра­ви спе­циа­лен за­кон, заб­ран­яващ ан­ти­се­ми­тиз­ма и от­ри­ча­не­то на Хо­ло­кос­та, ка­то се пред­виж­дат и спе­циал­ни на­ка­за­телни сан­кции - за­ко­нът от 2001 г. за ар­мен­ския ге­но­цид, как­то и дру­ги­те за­ко­ни за па­мет­та дек­ла­ри­рат ис­ти­на, но не пред­виж­дат сан­кции; във всич­ки слу­чаи оба­че те са за­ко­ни, кои­то на­ла­гат офи­циал­но, пред­пис­ват по по­ли­ти­чес­ки път, чрез влас­тта на дър­жа­ва или дру­га по­ли­ти­чес­ка об­щност оп­ре­де­ле­на ис­то­ри­чес­ка Ис­ти­на; пос­та­нов­яват, за­да­ват всеоб­що ва­лид­на, пра­вил­на, ед­ноз­нач­на, еди­нстве­на ин­тер­пре­та­ция на ис­то­ри­чес­ки съ­би­тия, в коя­то за­ко­нът те за­дъл­жа­ва да вярваш.

Вто­рият от за­ко­ни­те за па­мет­та е то­зи от 21 май 2001 г. (по-из­вес­тен ка­то за­кон сре­щу робс­тво­то или “То­би­ра­”). Спо­ред член пър­ви “тъ­рго­вия­та с ро­би се смята за прес­тъп­ле­ние сре­щу чо­ве­чес­тво­то”. Член вто­ри пред­виж­да учи­лищ­ни­те и из­сле­до­ва­тел­ски­те прог­ра­ми по ис­то­рия и дру­ги со­циал­ни нау­ки да от­редят на тър­го­вия­та с ро­би и на робс­тво­то “по­до­ба­ва­що място”. Вследс­твие на то­зи за­кон и на дей­ствия­та на Ко­ми­те­та за па­мет за робс­тво­то пре­зи­ден­тът Ши­рак об­яви 10 май за въз­по­ме­на­те­лен ден за жер­тви­те на робс­тво­то. (Някои го об­ви­ни­ха във вът­реш­но про­ти­во­ре­чие.) За­ко­нът от 23 фев­руа­ри 2005 г. (об­съж­дан ка­то “за­ко­н за ко­ло­ниа­лиз­ма”, или за приз­на­ва­не­то на “по­зи­тив­на­та роля” на френ­ско­то от­въд­мор­ско при­със­твие) е осо­бе­но ос­пор­ван. Най-ве­че за­ра­ди али­не­я 2 на член 4, спо­ред коя­то се изи­сква “у­чи­лищ­ни­те прог­ра­ми спе­циал­но да приз­наят по­зи­тив­на­та роля” на френ­ско­то зад­мор­ско при­със­твие, пре­ди всич­ко в Се­вер­на Аф­ри­ка, и да от­делят на ис­то­рия­та и “на са­мо­жер­тва­та на бор­ци­те от френ­ска­та ар­мия по­до­ба­ва­що­то се дос­той­но място”. След ос­три про­тес­ти, вклю­чи­тел­но след ед­на ма­со­ва под­пис­ка на френ­ски­те учи­те­ли (тук впро­чем няма как да не си спом­ним по кон­траст рол­ята на бъл­гар­ски­те учи­те­ли в по­ле­ми­ки­те око­ло бъл­гар­ски­те за­ко­ни за па­мет­та [2] , пре­зи­ден­тът Ши­рак пред­ла­га го­ди­на по-къс­но от­мяна­та на то­зи член. Но ос­та­ва фор­му­ли­ров­ка­та “На­ция­та из­раз­ява приз­на­ние на мъ­же­те и же­ни­те, кои­то са уча­ства­ли в де­ло­то на бив­ши­те френ­ски де­пар­та­мен­ти Ал­жир, Ма­ро­ко, Ту­нис, Ин­до­ки­тай....” . За­що­то мно­го от те­зи за­ко­ни на па­мет­та са пред­ло­же­ни от раз­лич­ни граж­дан­ски ор­га­ни­за­ции, кои­то ло­би­рат за тяхно­то прие­ма­не, тър­сей­ки по­ли­ти­чес­ко приз­на­ние на свои­те граж­дан­ски кау­зи.

Юри­сти­те, за кои­то спо­ме­нах, ис­кат да се­зи­рат Кон­сти­ту­цион­ния съд за­ра­ди тек­ста на прие­тия на пър­во че­те­не за­кон, кой­то це­ли от­ри­ча­не­то на ар­мен­ския ге­но­цид да се пре­вър­не в пред­мет на на­ка­за­тел­но прес­лед­ва­не. През ноем­ври 2006-та те на­помнят, че френ­ска­та Кон­сти­ту­ция заб­ран­ява “ко­лек­тив­ни­те пра­ва” и ос­пор­ват “ко­му­ни­та­рис­тка­та ло­ги­ка”, ха­рак­тер­на изобщо за за­ко­ни­те за па­мет­та. (Впро­чем и дру­ги за­ко­ни на дру­ги за­сег­на­ти и още­те­ни гру­пи ча­кат своя ред във френ­ския пар­ла­мент - нап­ри­мер за­ко­нът за ге­но­ци­да над ал­жир­ския на­род, из­вър­шен от Фран­ция). Юри­сти­те ис­кат да за­щитят прин­ци­па на ра­венс­тво­то, за­що­то нап­ри­мер има и дру­ги ге­но­ци­ди, ка­то то­зи в Кам­бо­джа, за кои­то не са пред­ви­де­ни по­доб­ни за­ко­ни. Как­то ис­то­ри­ци­те, та­ка и юри­сти­те за­щи­та­ват сво­бо­да­та на науч­но из­след­ва­не (осо­бе­но в та­ки­ва зо­ни ка­то мъ­чи­тел­ни­те съ­би­тия от ко­ло­ниал­ния пе­риод). Раз­би­ра се, ста­ва ду­ма и за сво­бо­да­та на мне­ния­та и за сво­бо­да­та на сло­во­то; за то­ва, че се ос­тавя гол­ямо място за су­бек­тив­ни пре­цен­ки на съ­дии­те. Юри­сти­те под­чер­та­ват, че сво­бо­да­та на сло­во­то, га­ран­ти­ра­но от Дек­ла­ра­ция­та за сво­бо­да­та на чо­ве­ка и граж­да­ни­на, не е аб­со­лют­но пра­во и за­то­ва трябва да се пред­прие­мат мер­ки, ако ста­ва ду­ма за ог­ра­ни­ча­ва­не на сво­бо­да­та на чуж­до­то сло­во, нап­ри­мер чрез ра­сис­тки подс­тре­ка­телс­тва. Но те нас­тоя­ват за раз­ли­ка­та с дис­ку­ти­ра­ни­те за­ко­ни на па­мет­та - за­що­то тук за­ко­нода­телят се пра­ви на ис­то­рик и из­каз­ва ис­ти­на за ис­то­ри­чес­ка­та реал­ност, над­ви­ша­вай­ки своя­та ком­пе­тен­тност, на­ру­ша­вай­ки кон­сти­ту­ция­та с приз­на­ва­не­то на из­на­чал­ни “ко­лек­тив­ни пра­ва”.

Но френ­ски­те ис­то­ри­ци не са та­ка еди­но­душ­ни в ос­пор­ва­не­то на за­ко­но­да­телс­тва­та за па­мет­та. Асо­циа­ция­та “С­во­бо­да за ис­то­рия­та”, съз­да­де­на от под­пи­са­ли­те тек­ста в “Ли­бе­ра­сион­” се раз­ли­ча­ва от “Ко­ми­те­та­”, съз­да­ден от еди­н друг влия­те­лен френ­ски ис­то­рик Же­рар Нуа­риел, ини­циа­то­р на “Ко­ми­те­т за бди­тел­ност пред ли­це­то на пуб­лич­ни­те упо­тре­би на ис­то­рия­та”, ак­ти­вен уча­стни­к в кам­па­ния­та за от­мяна на али­нея­та от член чет­вър­ти за “по­зи­тив­ни­те ас­пек­ти на ко­ло­ниа­лиз­ма”, кои­то по за­кон трябва да се пре­по­да­ват. Нуа­риел под­чер­та­ва, че той се бо­ри сре­щу то­зи член кон­крет­но и за ав­то­но­мия - не сво­бо­да! - на ис­то­рия­та. Пе­ти­ция­та му се на­ри­ча “Ко­ло­ниа­лиз­мъ­т - не на пре­по­да­ва­не­то на офи­циал­на ис­то­рия”. Кау­за­та му е раз­лич­на от та­зи на ис­то­ри­ци­те от “С­во­бо­да на ис­то­рия­та”, нас­тоя­ва­щи за от­мяна на всич­ки за­ко­ни. За­що­то за­ко­ни­те не са ед­нак­ви и с ед­нак­ви ос­но­ва­ния. А де­ба­тът е дос­та по-сло­жен. На ос­но­ва­ние на за­ко­на “То­би­ра­” из­вес­тен ис­то­рик - Оли­вие Пет­ре-Грьо­ну­йо - е да­ден под съд от “г­ру­па от Ан­ти­ли­те, Гвиа­на и Рею­нион”, за­що­то е из­дал ав­то­ри­тет­на, до­ку­мен­ти­ра­на кни­га, в коя­то се по­каз­ва, че не са­мо бе­ли­те са тър­гу­ва­ли с ро­би, че мно­го ос­во­бо­де­ни ро­би са ста­ва­ли тър­гов­ци на ро­би и пр. (Впро­чем на 4 фев­руа­ри 2006 г. жал­ба­та за съ­деб­но прес­лед­ва­не е от­тег­ле­на.) Та­ка че спо­ред Нуа­риел про­фе­сия­та на ис­то­ри­ка трябва да бъ­де за­щи­те­на, до­ри ко­га­то се из­ли­за из­вън гра­ни­ци­те на то­ва, кое­то в ед­на на­цио­нал­на об­щност се смята за по­ли­ти­чес­ки ко­рек­тно. За­да­ча­та на ис­то­ри­ци­те не е да ре­фор­ми­рат за­ко­ни­те за па­мет­та, а да във­ле­кат граж­данс­тво­то в де­бат, да му по­ка­жат ис­тин­ски сви­де­телс­тва. Ис­то­рия­та ка­то дис­цип­ли­на не трябва да се вкар­ва ди­рек­тно в цен­нос­тни съж­де­ния. Нуа­риел не смята съ­що та­ка, че е амо­рал­но и ан­ти­де­мок­ра­тич­но по­ли­ти­ци­те да се на­мес­ват в ин­тер­пре­та­ции­те на ми­на­ло­то. За­що­то те има­т пра­во на то­ва, пред­ставл­явай­ки граж­дан­ска об­щност. Та­ка че ис­то­ри­ци­те не трябва да пре­ви­ша­ват свои­те основания, ос­пор­вай­ки то­ва им пра­во. Въп­ро­сът оба­че трябва да се дис­ку­ти­ра кон­крет­но за все­ки от за­ко­но­пос­та­но­ве­ни­те ис­то­ри­чес­ки реал­нос­ти - до­къ­де се прос­ти­рат наис­ти­на пра­ва­та на ед­ни­те и дру­ги­те.

Проб­ле­мът за пра­ва­та и рол­ята на ис­то­ри­ци­те е свър­зан и с въп­ро­са за въз­мож­но­то уча­стие на ис­то­ри­ка ка­то сви­де­тел в юри­ди­чес­ки­те про­це­си (нап­ри­мер в офи­циал­ни­те про­це­си сре­щу Ту­вие или Па­пон). Нуа­риел об­вин­ява ис­то­ри­ци от “С­во­бо­да за ис­то­рия­та”, че са се съг­ла­си­ли да бъ­дат сви­де­те­ли по те­зи де­ла.[3]

Не си спомням кой точ­но бе­ше пи­сал за та­зи гра­ни­ца “ме­жду сво­бо­да­та да мис­лиш и за­дъл­же­ние­то да вярваш”. Мисля, че бе­ше в еди­н раз­го­вор за “И­с­то­рия­та е моя­та бор­ба”, пос­лед­на­та кни­га на го­ле­мия ис­то­рик Пиер-Ви­дал На­ке, еди­н от ини­циа­то­ри­те на под­пис­ка­та “С­во­бо­да за ис­то­рия­та”. (На бъл­гар­ски е пре­ве­де­на кни­га­та му “У­бий­ци­те на па­мет­та”, бит­ка с не­га­цио­нис­ти­те, от­ри­ца­те­ли­те на Хо­ло­кос­та). За не­го ис­ти­на­та за ми­на­ло­то не е въп­рос на за­кон, а на кау­за. И ис­ти­на­та за Хо­ло­кос­та - за коя­то той се бо­ри, най-мал­ко­то за­ра­ди па­мет­та на свои­те за­ги­на­ли то­га­ва близ­ки - не мо­же да бъ­де дър­жав­на ис­ти­на, по­доб­но на ис­то­ри­чес­ки­те дър­жав­ни ис­ти­ни по вре­ме­то на со­циа­лис­ти­чес­ки­те ре­жи­ми. Ви­дал-На­ке пи­ше в своя­та кни­га, че не прие­ма “дъ­лгъ­т за па­мет” ка­то вън­шна по­веля, ка­то ре­ли­гия, ка­то об­се­бе­ност. Той не оби­ча ек­склу­зив­нос­тта на па­мет­та. Кое­то не зна­чи, че не се ин­те­ре­су­ва от ней­на­та ло­ги­ка и ней­ни­те ос­но­ва­ния. Но ис­то­рия­та прев­ръ­ща па­мет­та в нор­ма­лен пред­мет на ис­то­ри­чес­ка­та за­да­ча - да се йе­рар­хи­зи­рат спо­ме­ни­те, да се оси­гу­ри рав­ният дос­тъп до пуб­лич­но­то прос­транс­тво на по­ве­че­то “па­ме­ти­”.

СВО­БО­ДА ЗА ИС­ТО­РИЯТА

Раз­тре­во­же­ни от все по-чес­ти­те по­ли­ти­чес­ки на­ме­си в оце­нка­та на съ­би­тия от ми­на­ло­то и от юри­ди­чес­ки­те про­це­ду­ри, зас­яга­щи ис­то­ри­ци и мис­ле­щи хо­ра, ние дър­жим да на­пом­ним след­ни­те прин­ци­пи: Ис­то­рия­та не е ре­ли­гия. Ис­то­ри­кът не прие­ма ни­как­ва дог­ма, не за­чи­та ни­как­ва заб­ра­на, не поз­на­ва ни­как­во та­бу. Той мо­же да бъ­де обе­зпо­коя­ва­щ.

Ис­то­рия­та не е мо­рал. Ис­то­ри­кът няма за роля да въо­ду­шев­ява или да осъ­жда, той об­яснява.

Ис­то­рия­та не е ро­биня на ак­туал­нос­тта. Ис­то­ри­кът не на­ла­га вър­ху ми­на­ло­то съв­ре­мен­ни ид­ео­ло­ги­чес­ки схе­ми и не въ­веж­да в няко­гаш­ни­те съ­би­тия днеш­на чувс­тви­тел­ност.

Ис­то­рия­та не е па­мет. Ис­то­ри­кът в своя нау­чен под­ход съ­би­ра спо­ме­ни­те на хо­ра­та, сравн­ява ги по­меж­ду им, сблъс­ква ги с до­ку­мен­ти­те, пред­ме­ти­те, сле­ди­те и ус­та­нов­ява фак­ти­те. Ис­то­рия­та дър­жи смет­ка за па­мет­та, но не се свеж­да до нея.

Ис­то­рия­та не е юри­ди­чес­ки пред­мет. В ед­на сво­бод­на дър­жа­ва не по­до­ба­ва ни­то на Пар­ла­мен­та, ни­то на юри­ди­чес­кия­ ав­то­ри­тет да оп­ре­деля ис­то­ри­чес­ка­та ис­ти­на. По­ли­ти­ка­та на дър­жа­ва­та, до­ри во­де­на от най-доб­ри на­ме­ре­ния, не е по­ли­ти­ка на ис­то­рия­та.

В на­ру­ше­ние име­нно на те­зи прин­ци­пи али­неи­те на някол­ко по­ред­ни за­ко­на, а име­нно за­ко­ни­те от 13 юни 1990, от 29 януа­ри 2001, от 21 май 2001 и от 23 фев­руа­ри 2005, ог­ра­ни­чи­ха сво­бо­да­та на ис­то­ри­ка, ка­за­ха му, под зап­ла­ха от сан­кции, оно­ва, кое­то трябва да тър­си и оно­ва, кое­то трябва да на­ме­ри, при­пи­са­ха му ме­то­ди и му по­ло­жи­ха гра­ни­ци.

Ние ис­ка­ме от­мяна на те­зи на­ка­за­тел­ни ме­ха­низ­ми, не­дос­той­ни за де­мок­ра­ти­чен ре­жим.

Жан-Пиер Азе­ма, Ели­за­бе­т Ба­ден­тер,
Жан-Жак Бе­кер, Фран­соаз Шан­дер­на­гор, Але­н Де­ко,
Марк Фе­ро, Жак Жю­лиар, Жан Льок­лан, Пиер Мил­за,
Пиер Но­ра, Мо­на Озу­ф, Жан-Клод Пе­ро, Ан­туан Прост,
Рьо­не Ре­мон, Мо­рис Вайс, Жат-Пиер Вер­нан,
Пол Вайн, Пиер Ви­дал-На­ке, Ми­шел Уи­но­к

Пе­ти­ция, пуб­ли­ку­ва­на във вес­тник “Ли­бе­ра­сион­” на 13 де­кем­ври 2005

[1] При­чи­ни­те за та­зи пром­яна ще бъ­дат дис­ку­ти­ра­ни в еди­н след­ващ брой, тук ние са­мо опи­сва­ме някои ос­нов­ни съ­би­тия във френ­ския де­бат. Ка­то про­дъл­же­ние на за­поч­на­тия ве­че раз­го­вор за бъл­гар­ски­те “за­ко­ни за па­мет­та”. обратно
[2] Обектив, бр. 136, обратно
[3] Основанията на едните и другите ще станат предмет на друг текст. обратно