Русия срещу Европа
Новината от последния “Марш на несъгласните”, който опозицията проведе в Москва на 11 юни, е че никой от гражданите не беше пребит от силите за сигурност (ОМОН). Ораторите обявиха това за промяна и победа над режима. “Нещо се променя”, заяви Едуард Лимонов, лидер на забранената Национал-болшевишка партия (НБП), поправяйки интелигентските си очила значително по-често и енергично от нестройните скандирания “ние искаме друга Русия” на митингуващите. Другият емблематичен лидер на опозицията, шахматистът Гари Каспаров, коментира хубавото време и обеща, че когато несъгласните се съберат отново през есента, пак ще грее слънце. На площада се бяха събрали около 3000 души, според организаторите, снимките и видеоклиповете, които могат да се видят из блогове и сайтове. Големите медии, ако изобщо отразиха събитието, намалиха значително броя на участниците. На площада се вееха черно-жълто-белите знамена на руската империя, които “Другата Русия” си оспорва с крайнодесни движения като “Черная сотня” и “Память”, а посланията за социални и комунални проблеми опитваха да привлекат вниманието на левия носталгичен по СССР електорат, когото обединената опозиция се опитва да привлече от комунистите на Зюганов (КПРФ). Стана дума и за спасяването на отечеството от някакъв надвисващ разпад: неизменната параноя, която пронизва обществения живот на Русия, в странно съжителство с геополитическите нагони за реставрация на “статуса на супер сила” във варианта на СССР, Руската империя или направо Евразийския Трети Рим, който противостои на опитите на Запада да налага демокрация.
Така или иначе, “Другата Русия” завърши един етап от своята дейност. Предстои конференция, на която “Другата Русия” да приеме механизъм за излъчване на общ кандидат за президент и да се вземе решение дали изобщо да участва в парламентарните избори. До сега проектът за обединение на антипутиновата опозиция проведе поредица от протести из по-големите градове на страната. Те се превърнаха в събития повече заради репресиите и всякакви административни спънки, отколкото заради своята многолюдност или послания.
Протестите бяха новина главно за западните медии, които продължават да се опитват да си отговорят на въпроса демократ ли е г-н Путин и практически не бяха отразени от контролираните или подкрепящи Кремъл национални медии. Оформи се обичайната канадска борба на квалификации между репресивен режим и недопусната до парламента и медиите опозиция, която разчита на уличен натиск: в ефира на официозните медии бюрокрацията обвинява протестиращите в екстремизъм и се позовава на нуждата от поддържане на обществения ред, а опозицията разказва в кюшетата на интернет истории за провокатори, нарушаващи реда, които охраната на митингите сама е предала на милицията, след което затворените в една килия с тях активисти виждат как те биват пуснати с извинения от началника на участъка. Остава единствено да се отгатне дали факсът, който старшината е мачкал притеснено в ръце, е бил подписан лично от Путин. Битката се пренася в съда, където прокуратурата иска жестоки наказания за задържаните активисти, а опозицията опитва да атакува отказите за провеждане на шествия и действията на милицията.
Това, което не се случи е, че “Другата Русия” не успя да обедини всички антипутинови сили, като най-видимо е отсъствието на либералите от “Яблоко”, които наскоро отново номинираха несменяемия си лидер Григорий Явлински за кандидат-президент. Освен това, опозицията е далеч от формулирането на послания, от които да става ясно каква е онази “друга” Русия, която искат маршовете на несъгласните. Малобройните либерали не искат да имат нищо общо с Лимонов и НПБ, а той предупреждава най-вероятния кандидат на опозицията, Касянов (бивш премиер при Путин), да сложи “повече червено” в програмата си и да се разграничи от корените си в елцинската епоха и от Запада. Разкъсани между необходимостта да настояват за демокрация, която самата им борба за политическо оцеляване налага, и страхът да не бъдат представени като платени от Запада рушители на държавната стабилност, между привлекателния за малцина либерален имидж и популистките обещания за възстановяването на съветските социални придобивки и униформеност на обществото, опозиционерите намират своя общ знаменател в максимално абстрактни заклинания срещу олигархията и корупцията или локални и комунални проблеми (напр. в центъра на протеста в Петербург беше строежът на загрозяващ града небостъргач). В общество, което още дълго ще избира дали да прегърне някоя от имперските идеи на миналото и в коя мега-идеология да намери усещането за единство и мисия, “Другата Русия” рядко стига по-далеч от това да обещае да прави същото като Путин, но с някое по-симпатично лице. На фона на съветската монументалност и царската бащинска закри-ла, които излъчваше последното обръщение на Путин към Думата, в което той обещаваше канали и язовири, библиотеки и социални фондове, размахваше заплашително пръст на враговете и ленивите чиновници и даруваше щедри свободи на верноподаниците, проявяваше дълбоко съчувствие и тънък хумор и накрая енигматично заяви, че е рано да обяви политическото си завещание, е ясно че опозиционерите просто нямат шанс за победа на този терен.
Все пак на улицата се случва нещо, което в никой случай не бива да се подценява. В сблъсъците между демонстранти и милиционери се отвоюва плацдарм за гражданско действие. В “обречените” битки в съдебните зали, отделни параграфи на репресивни закони, лишени от процесуални и институционални гаранции за справедливост на прилагането си, неочаквано се превръщат в опорна точка за защита на човешките права и свободата. Колкото и старателно официалните медии да игнорират опозицията, до гражданите стигат историите на момичето от НПБ, което излежава ефективна присъда за това, че удари един губернатор през лицето с китка цветя или за десетките други активисти на забранената партия, които прекарват години в следствени изолатори или лежат в затвора заради акции от сорта на окупиране на обществени сгради и окачане на плакати с текст “Путин, иди си”. В този процес отделни граждани, съдии, милиционери вероятно си задават въпроса колко далече си струва да се стига в защитата на така ценената в постсоциалистическите общества стабилност, само социална ли бива справедливостта и дали освен да гарантира жизнения минимум с приходи от нефт, една държава не трябва да гарантира и свобода за гражданите си. Дали от това ще се роди някаква друга Русия е нещо, което бъдещето ще покаже.