Сценарии на произвола: по­пу­лиз­мът в бъл­гар­ска­та пре­са

След пос­лед­ни­те пар­ла­мен­тар­ни из­бо­ри и осо­бе­но след мес­тни­те из­бо­ри в Со­фия все по­ве­че се го­во­ри, че бъл­гар­ска­та по­ли­ти­чес­ка сце­на е зав­лад­яна от по­пу­ли­зъм. За да раз­бе­рем та­зи си­туа­ция, трябва да прео­до­леем ста­рия пред­раз­съ­дък, че по­пу­лиз­мът е при­ви­ле­гия на по­ли­ти­ци­те. По­ли­ти­чес­кият по­пу­ли­зъм се появ­ява там, къ­де­то са­мо­то об­щес­тво го изи­сква и под­крепя, къ­де­то по­пу­лис­ткият при­зив сре­ща доб­ро­же­ла­те­лен прием сред из­би­ра­те­лите. В та­зи връз­ка трябва да се за­пи­та­ме как­ва е рол­ята и от­го­вор­нос­тта на бъл­гар­ска­та пре­са за ус­та­нов­ява­не­то на те­зи тен­ден­ции. Не съ­дей­ства­ха ли бъл­гар­ски­те жур­на­лис­ти за съз­да­ва­не­то на по­пу­лис­тка сре­да в об­щес­тво­то, не от­крех­на­ха ли име­нно те вра­та­та за нав­ли­за­не­то на но­ви­те фор­ми на по­пу­ли­зъм?

За съ­жа­ле­ние бъл­гар­ска­та не­за­ви­си­ма пре­са не ус­пява, по­не до мо­мен­та, да се пре­вър­не в дей­стви­тел­но ана­ли­тич­на и се­риоз­на, коя­то ра­цио­на­ли­зи­ра об­щес­тве­ни­те про­це­си и спо­ма­га за фор­ми­ра­не­то на кри­тич­но об­щес­тве­но мне­ние. В нея би­ха мог­ли да бъ­дат от­кри­ти обе­зпо­кои­тел­ни ан­тиин­сти­ту­цио­нал­ни ас­пек­ти, кои­то зас­лу­жа­ват се­рио­зен ана­ли­з. Пър­вият от тях е свър­зан със се­лек­ция­та на ин­фор­ма­ция­та и на­чи­на ней­но­то пред­став­яне. В бъл­гар­ски­те все­кид­нев­ни­ци пър­ви­те и пос­лед­ни­те стра­ни­ци сякаш са раз­ме­ни­ли мес­та­та си: ин­сти­ту­цио­нал­на­та мак­ро­рам­ка е от­стъ­пи­ла на за­ден план, до­ка­то хро­ни­ки­те за бедс­твия, ка­тас­тро­фи и прес­тъп­ле­ния са зае­ли пред­ни по­зи­ции. С пре­димс­тво се пол­зват оне­зи съ­би­тия, кои­то на­ру­ша­ват ус­та­но­ве­ни­те за­ко­ни, нор­ми и оча­ква­ни­я. Пог­лед­нат през пър­ви­те стра­ни­ци на все­кид­нев­ни­ци­те, све­тът из­глеж­да ира­цио­на­ле­н и неп­ред­ви­дим: по­ре­ди­ца от слу­чай­нос­ти, ин­ци­ден­ти, из­клю­че­ния от пра­ви­ло­то, кои­то пре­диз­вик­ват еди­нстве­но мъ­чи­тел­но чувс­тво на не­си­гур­ност, не­до­ве­рие и без­си­лие.

Вто­рият ас­пект е свър­зан с ре­дак­цион­на­та кри­ти­ка на дър­жав­ни­те ин­сти­ту­ции, коя­то мо­жем да оп­ре­де­лим ка­то ан­ти­де­мок­ра­тич­на, до­кол­ко­то по­па­да в сле­ди­те на ар­хаич­ни, по­пу­лис­тки пред­раз­съ­дъ­ци и в край­на смет­ка се прев­ръ­ща в дис­кре­ди­ти­ра­не и от­ри­ца­ние на ин­сти­ту­цио­нал­ния ред.

Пър­ви­те стра­ни­ци на бъл­гар­ски­те все­кид­нев­ни­ци пред­ставл­яват сце­ни от апо­ка­лип­си­са, в кои­то при­ро­да­та, тех­ни­ка­та, дър­жа­ва­та и са­ми­те хо­ра сякаш са се съю­зи­ли, за да уни­жа­т и уни­що­жа­т чо­ве­ка. Апо­ка­лип­тич­ни­те заг­ла­вия мо­гат да бъ­дат гру­пи­ра­ни в някол­ко раз­де­ла:

- НО­ВИ­НИ, СВЪР­ЗА­НИ С ТЕХ­НИ­ЧЕС­КИ ПОВ­РЕ­ДИ
“По­ло­ви­н Бъл­га­рия без те­ле­ви­зия”, “157 тре­перят в пов­ре­ден са­мо­лет”;

- ПРИРОДНИ БЕДСТВИЯ И БОЛЕСТИ
“По­то­п заля хо­те­ли край мо­ре­то”, “Ма­ри­ца раз­нася за­ра­зи”, “Ви­ру­си по­валят хил­яди на ден”;

- РАЗПАДАНЕ НА ИНСТИТУЦИИТЕ
“Ми­нис­терс­тво на здра­вео­паз­ва­не­то вре­ди на ва­ше­то здра­ве”, “Г­рад­ският тран­спорт спи­ра от 1 ок­том­ври”, “У­че­бна­та го­ди­на е пред про­вал”;

- ПОВИШАВАНЕ НА ЦЕНИТЕ И БЕДНОСТ
“С­ка­чат из­дръж­ки­те след раз­вод”, “Х­лябът пос­къп­ва от Ко­ле­да”, “Е­в­ро­па: бъл­гар­ска­та на­ция из­чез­ва”;

- ИЗМАМИ И КОРУПЦИЯ
“О­г­ра­би­ха из­ба­та на Ев­кси­ног­рад”, “И­з­не­сох­ме 16 то­на зла­то - за­що?”, “Во­да­та на Со­фия преп­ро­да­де­на”;

- ПРЕСТЪПЛЕНИЯ И ПЪТНИ ПРОИЗШЕСТВИЯ
“С­то ре­ке­та на ден”, “Се­де­м ги­нат в жес­то­ка ка­тас­тро­фа”, “По­каз­но убий­ство в пъ­лен рес­то­рант”;

- РЕПРЕСИВНИ ДЕЙСТВИЯ НА ДЪРЖАВАТА
“О­т­не­мат без съд имо­ти­”, “И­з­дир­ват пър­во­ла­ци по къ­щи­те с по­ли­ция”, “Бе­лез­ни­ци за хвър­лен бок­лук на ули­ца­та­”, “За­бран­ява­т със за­кон уха­жва­не­то­”.

В та­зи кар­ти­на на бедс­твия, ка­тас­тро­фи и на­си­лие няма ста­бил­на точ­ка, опо­ра на си­гур­ност. До­ри пар­ла­мен­тът и пра­ви­телс­тво­то, чес­то об­вин­ява­ни в ко­руп­ция и не­ком­пе­тен­тност, са пред­став­яни ка­то раз­ди­ра­ни от вът­реш­ни кон­флик­ти и цен­тро­беж­ни си­ли. За то­ва сви­де­телс­тват заг­ла­вия ка­то “Де­пу­та­ти ис­кат гла­ва­та на пред­се­да­теля на пар­ла­мен­та”, “Г­ру­па­та на мно­зинс­тво­то се це­пи”, “На­рко­бо­со­ве клатят пра­ви­телс­тво­то”. Ако те­зи ме­дий­ни об­ра­зи бяха реал­ност, то жи­во­тът на бъл­га­ри­на ще­ше да из­глеж­да по след­ния на­чин: бол­ни­ца­та, в коя­то се ле­ку­ва, фа­ли­ра; учи­ли­ще­то, в кое­то уча­т де­ца­та му, зат­варя вра­ти; ко­ла­та му е от­крад­на­та; пе­до­фил из­на­сил­ва дъ­щеря му; це­ни­те рязко ска­чат и той ве­че не мо­же да из­хран­ва се­мей­ство­то си; по­роен дъжд раз­ру­ша­ва къ­ща­та му, а нак­рая го аре­сту­ва­т, за­що­то е хвър­лил ци­га­ра­та си на ули­ца­та.

Са­ма по се­бе си ин­фор­ма­ция­та, коя­то съ­дър­жат те­зи заг­ла­вия е дос­та­тъч­но по­ка­за­тел­на, но не по-ма­ло­ва­жен е ези­къ­т, на кой­то тя се под­нася. Бъл­гар­ски­те жур­на­лис­ти оче­вид­но съз­на­тел­но търсят най-ек­спре­сив­на­та и най-аг­ре­сив­на­та фор­му­ли­ров­ка, та­ка че обе­зпо­коя­ва­ща­та ин­фор­ма­ция още по-сил­но да въз­дей­ства вър­ху чи­та­теля. За та­зи цел се из­пол­зват някол­ко ос­нов­ни стра­те­гии.

Как­то чес­то се из­тък­ва, офи­циал­ния­т или ли­те­ра­ту­рен ези­к е за­мес­тен от ули­че­н жар­гон. Ако обе­ктив­но­то опи­са­ние на съ­би­тия­та, офи­циал­ния­т ези­к, неут­рал­ният тон въ­веж­дат дис­тан­ция меж­ду слу­чи­ло­то се и чи­та­теля, обе­кти­ви­ра­т съ­би­тия­та и ги пос­тавят под кон­трол, то жар­го­нът пое­ма в се­бе си ат­мос­фе­ра­та на съ­би­тия­та. Той го­во­ри ези­ка на прес­тъп­ле­ния­та, кои­то опи­сва, и мно­го по-ус­пеш­но про­ник­ва в ин­тим­нос­тта на чи­та­теля.

Заг­ла­вия­та чес­то пред­ставл­яват гру­би обо­бще­ни­я, в кои­то от­със­тват спе­ци­фи­ка­ция за място, вре­ме или уча­стни­ци в съ­би­тия­та. То­ва прев­ръ­ща опи­сва­ни­те съ­би­тия в раз­ру­ши­тел­ни си­ли, кои­то не са свър­за­ни с кон­кре­тен кон­текст, но все­ки мо­мент мо­гат да връх­летят все­ки­го и навс­якъ­де. Нап­ри­мер: някои бол­ни­ци има ве­роя­тност да фа­ли­рат, но заг­ла­вие­то гла­си “Бо­лни­ци пред фа­лит” или “За­да­ва­т се но­ви фа­ли­ти на бол­ни­ци”, кое­то всъщ­ност оз­на­ча­ва, че всяка бол­ни­ца е зас­тра­ше­на от фа­лит. За съ­що­то доп­ри­нася и прев­ръ­ща­не­то на ми­на­ло­то вре­ме в се­гаш­но. По то­зи на­чин се съз­да­ва впе­чат­ле­ние­то, че то­ва, кое­то е ста­на­ло, не е прик­лю­чи­ло, а про­дъл­жа­ва да се из­вър­шва. Вед­нъж слу­чи­ло се, то се уве­ко­ве­ча­ва, прев­ръ­ща се в пос­тоя­нно дей­ства­ща си­ла. Нап­ри­мер: във Вар­на са под­па­ли­ли ко­ла, но заг­ла­вие­то гла­си “Па­лят ли­му­зи­ни във Вар­на”, кое­то ясно под­сказ­ва, че па­ле­жи­те про­дъл­жа­ват.

Из­вър­ши­те­ли­те на прес­тъп­ле­ния­та са пред­ста­ве­ни в тре­то ли­це мно­жес­тве­но чис­ло. По то­зи на­чин ед­нов­ре­мен­но се из­тък­ва тяхна­та чис­ле­ност и ано­ним­нос­т. Из­точ­ни­кът на прес­тъп­ле­ния­та и ка­так­лиз­ми­те е мно­го­чис­лен и неус­та­но­вен - някак­ва си­ла, коя­то не мо­жем да иде­нти­фи­ци­ра­ме, на коя­то сле­до­ва­тел­но не мо­жем да се про­ти­во­пос­та­вим. При­мер в то­ва от­но­ше­ние мо­же да бъ­де заг­ла­вие­то: “П­ро­да­ват опа­се­н хляб”.

Меж­ду­лич­нос­тни­те от­но­ше­ния, не­за­ви­си­мо от тех­ния ха­рак­тер, чес­то се опи­сва­т със съ­дър­жа­щи на­си­лие гла­го­ли: бия, уд­рям, на­па­дам, уни­жа­ва­м. Не­до­волс­тво­то на някои де­пу­та­ти от пред­се­да­теля на пар­ла­мен­та се пред­ставя на пър­ва стра­ни­ца с из­ра­зи ка­то “ца­рски де­пу­та­ти ис­кат гла­ва­та на Па­на­йо­тов”. Раз­пре­дел­яне­то на по­мо­щи за бед­ни се опи­сва ка­то “бо­й за каш­ка­вал без па­ри в Со­фия”. Бор­ба­та на Вът­реш­но­то ми­нис­терс­тво сре­щу прес­тъп­нос­тта се пред­ставя ка­то “ло­в на нар­ко­ди­лъ­ри”. Пре­ве­де­но на ба­та­лен ези­к, вди­га­не­то на це­ни­те се прев­ръ­ща в “це­ни­те ни уд­рят по гла­ви­те” или “о­ди­ра­т ни ко­жи­те”. До­ри спор­тна­та по­бе­да на еди­н от­бор над друг се пред­ставя ка­то акт на уни­жа­ва­не: по­бе­ди­телят е уни­зи­л по­бе­де­ния.

В мрач­на­та кар­ти­на, коя­то опи­сах­ме, от вре­ме на вре­ме се появ­яват и пробл­ясъ­ци на на­деж­да. В гор­ния край на пър­ва­та стра­ни­ца ре­дов­но се появ­яват сним­ки на мла­ди по­лу­го­ли мо­ми­че­та, кои­то с пре­диз­ви­ка­тел­ни по­зи и слас­тни ус­мив­ки ни при­зо­ва­ват да уча­ства­ме в иг­ра­та или ло­та­рия­та на вес­тни­ка. Та­ка има ве­роя­тност да спе­че­лим трис­таен апа­рта­мен­т или лук­со­зен ав­то­мо­бил. Те­зи еро­тич­ни ви­де­ния са­мо пот­вър­жда­ват ве­че ус­та­но­ве­на­та “фи­ло­со­фи­я на пър­ва­та стра­ни­ца” на бъл­гар­ския все­кид­нев­ник: “В­сич­ко е въп­рос на слу­чай­ност”. Раз­би­ра се, зла­та уча­ст се сре­ща мно­го по-чес­то от къс­ме­та. Но и в два­та слу­чая ло­ги­ка­та е ед­на и съ­ща. Граж­да­ни­нът е са­мо па­си­вен зри­тел на произ­во­ла на над-ин­ди­ви­дуал­ни мис­те­риоз­ни (зли или доб­ри) си­ли, кои­то по-чес­то го прев­ръ­щат в без­по­мощ­на жер­тва, а са­мо пон­яко­га - в щас­тлив из­бра­ник на съд­ба­та. Той не е в със­тоя­ние ни­то да се про­ти­во­пос­та­ви на неб­ла­гоп­рия­тни­те об­стоя­телс­тва, ни­то със собс­тве­ни уси­ли­я да пос­тиг­не бла­го­по­лу­чие.

Как стои въп­ро­сът с ре­дак­цион­ни­те ма­те­риа­ли на пър­ви­те стра­ни­ци? Пос­тко­му­нис­ти­чес­ка­та пре­са изо­ста­ви доб­ре поз­на­ти­те ид­ео­ло­ги­чес­ки кли­ше­та, но въп­ре­ки то­ва тя има своя ид­ео­ло­гия. Ко­му­нис­ти­чес­ка­та бе­ше за­мес­те­на от по­пу­лис­тка ид­ео­ло­гия. “На­ро­дът­” се пре­вър­на в ос­нов­на цен­ност, от­прав­на точ­ка и из­точ­ник за ле­ги­ти­ми­ра­не на най-ти­раж­ни­те бъл­гар­ски все­кид­нев­ни­ци. Кри­ти­ка­та на дър­жа­ва­та или на по­ли­ти­чес­кия ели­т се во­ди в не­го­во име и за не­го­ви­те пред­по­ла­гае­ми ин­те­ре­си. Но пон­ятие­то “на­род­” се раз­глеж­да в пред-мо­дер­на пер­спек­ти­ва ка­то изо­ли­ра­на, ква­зи, при­род­на суб­стан­ция без ни­как­во ин­сти­ту­цио­нал­но опо­сред­ява­не или вът­реш­на ди­фе­рен­циа­ция, коя­то трябва да бъ­де пред­па­зе­на от всякак­ви вън­шни въз­дей­ствия. Той се де­фи­ни­ра чрез се­рия от ан­тиде­мок­ра­тич­ни опо­зи­ции.

Ши­ро­ко раз­прос­тра­не­на жур­на­лис­ти­чес­ка прак­ти­ка е на­ро­дът да се про­ти­во­пос­тавя на по­ли­ти­чес­ка­та кла­са. То­ва про­ти­во­пос­тав­яне по­чи­ва вър­ху раз­лич­ни явни или скри­ти ос­но­ва­ния и има и свои­те дъл­бо­ки кул­тур­ни ко­ре­ни. Ед­но от те­зи ос­но­ва­ния, най-раз­прос­тра­не­но­то, е свър­за­но с раз­ли­ка­та в со­циал­но­то по­ло­же­ние и чо­веш­ко­то ка­чес­тво на хо­ра­та и по­ли­ти­чес­ка­та кла­са. На­ро­дът е бе­ден, не­щас­тен, ока­ян, но доб­ро­де­те­лен, до­ка­то по­ли­ти­ци­те са мър­зе­ли­ви, ко­рис­тни и ко­рум­пи­ра­ни. На­ро­дът се опи­сва ка­то “у­ни­же­ни­те и ос­кър­бе­ни­те”, до­ка­то за по­ли­ти­ци­те пон­яко­га се из­пол­зват ду­ми ка­то “ма­гис­трал­ни прос­ти­тут­ки”, “с­ла­га­чи”, “ми­жи­тур­ки­”. Еди­н жур­на­лист каз­ва за тях, че “до­ри и за хра­на на ку­че­та­та не ста­ват” и до­бавя, че от тях има и дру­га вре­да: “И­з­яждат всич­ко. Как­во­то не мо­гат да оп­люс­кат, кра­дат го!” В по­доб­ни ко­мен­та­ри по­ли­ти­ка­та е пред­ста­ве­на еди­нстве­но ка­то средс­тво, чрез кое­то ед­ни за­бо­гат­яват за смет­ка на обе­днява­не­то на дру­ги, а ико­но­ми­ка­та е све­де­на до сък­ро­ви­ще, кое­то пре­ми­на­ва от еди­н джоб в друг. По­ли­ти­ци­те и на­ро­дът са ка­то ска­че­ни съ­до­ве - за­бо­гат­ява­не­то на по­ли­ти­ци­те ав­то­ма­тич­но во­ди до обе­днява­не на на­ро­да. В то­зи сми­съл е и твър­де­ние­то, че “в Бъл­га­рия бо­гат е са­мо он­зи, кой­то уп­равл­ява бед­нос­тта”.

Към то­ва пър­во об­ви­не­ние се при­бавя и вто­ро: по­ли­ти­ци­те са не са­мо крад­ли­ви, но и не­ком­пе­тен­тни. Съ­ща­та жур­на­лис­тка ха­рак­те­ри­зи­ра по след­ния на­чин днеш­ния уп­равл­яващ ели­т: “В­лас­тта във всич­ки­те й фор­ми е из­праз­не­на от съ­дър­жа­ние... По­ли­ти­чес­ка­та кла­са е твор­чес­ки и идей­но мър­тва”. Хо­ра­та сле­до­ва­тел­но жи­веят зле, за­що­то по­ли­ти­ци­те не са спо­соб­ни да се справят със свои­те про­фе­сио­нал­ни за­дъл­же­ния, с ми­сия­та, коя­то им е би­ла от­ре­де­на. Те съ­що са хо­ра от на­ро­да, но след ка­то са ста­на­ли де­пу­та­ти или ми­нис­три из­вед­нъж всич­ки, не­за­ви­си­мо от пар­тий­на­та им при­над­леж­ност и лич­ни­те им ка­чес­тва, са се пре­вър­на­ли в част от та­зи чуж­да, гра­би­тел­ска, им­по­тен­тна, не­на­виж­да­на от на­ро­да по­ли­ти­чес­ка кла­са.

По от­но­ше­ние на пър­ви­те два ар­гу­мен­та мо­жем да въз­ра­зим, че са пре­ка­ле­но гру­би и по­пу­лис­тки, че ед­ва ли всич­ки по­ли­ти­ци са ко­рум­пи­ра­ни и не­ком­пе­тен­тни. Как­то и че до­ри по­ли­ти­ци­те да бяха свет­ци, ед­ва ли на­ро­дът ще­ше да жи­вее мно­го по-доб­ре. Но ос­нов­но­то се съ­дър­жа в ед­на дру­га иде­я, коя­то чес­то мо­жем да срещ­нем в ре­дак­цион­ни­те ма­те­риа­ли: “Ни­ко­й не вярва на по­ли­ти­ци­те, про­паст ги де­ли от на­ро­да” или “Г­лад­ният на си­тия вяра няма”. Та­зи иде­я не е по­ро­де­на от съв­ре­мен­ния со­циал­но-по­ли­ти­чес­ки кон­текст, тя има свои­те ко­ре­ни в ус­той­чи­ви и трай­ни пре­ду­беж­де­ния, син­те­зи­ра­ни в из­вес­тна­та по­го­вор­ка “Бо­г ви­со­ко, цар да­ле­ко”. По­ли­ти­чес­ка­та власт, не­за­ви­си­мо от ней­ния ха­рак­тер, се въз­прие­ма ка­то на­пъл­но чуж­да на хо­рата, ка­то фор­ма на гос­подс­тво и ек­сплоа­та­ция. Не слу­чай­но еди­н жур­на­лист оп­ре­деля фео­дал­но­то гос­подс­тво на Ос­ман­ска­та им­пе­рия, ко­му­нис­ти­чес­кия ре­жим и де­мок­ра­тич­но­то уп­рав­ле­ние след 1989 г. ка­то прин­цип­но иде­нтич­ни. То­ва от своя стра­на оз­на­ча­ва, че бъл­гар­ският на­род ни­ко­га не е въз­прие­мал се­бе си ка­то пъл­но­ле­тен и ав­то­но­мен. Ни­ко­га не е смятал, че уп­равл­ява се­бе си, а нап­ро­тив, че ви­на­ги е бил уп­равл­яван, до­ри то­га­ва, ко­га­то сам из­би­ра свои­те уп­рав­ни­ци. По­до­бен въз­глед из­да­ва не са­мо всеоб­що и дъл­бо­ко не­до­ве­рие в по­ли­ти­чес­ко­то със­ло­вие и прин­ци­па на по­ли­ти­чес­ко­то пред­ста­ви­телс­тво, но пред­ставл­ява и удо­бно али­би: цяла­та от­го­вор­ност и всич­ки въз­мож­ни гре­хо­ве са проек­ти­ра­ни вър­ху по­ли­ти­чес­ка­та кла­са, до­ка­то на­ро­дът е не­ви­нен и нео­пет­нен.