“Ис­тин­ска­та ка­тас­тро­фа”

Пре­зи­ден­тът Джордж Буш опо­вес­ти на аме­ри­кан­ци­те, че неус­пе­хът в Ира­к ще е ка­тас­тро­фа. Ка­тас­тро­фа­та е вой­на­та на Буш и той ве­че се про­ва­ли. Съ­щес­тву­ва­ше шанс да спре да из­ли­за с нея­сни пред­ло­же­ния и да бъ­де чес­тен с на­ция­та, но той не се въз­пол­зва от не­го.

Аме­ри­кан­ци­те се нуж­дае­ха да чуят ясен план за из­бав­яне на аме­ри­кан­ски­те вой­ни­ци от ка­тас­тро­фа­та, коя­то при­чи­ни Буш. То­ва, кое­то те по­лу­чи­ха, бяха още проз­рач­ни при­каз­ки за по­бе­да във вой­на­та сре­щу те­ро­риз­ма и за съз­да­ва­не на "мла­да де­мок­ра­ция" в Ира­к. С дру­ги ду­ми, на­чин за пре­зи­ден­та да спе­че­ли вре­ме и да за­ве­щае ка­ша­та си на своя нас­лед­ник.

Буш приз­на, че някои от пре­диш­ни­те му так­ти­ки са се про­ва­ли­ли. Но до­ри то­га­ва пре­зи­ден­тът зву­че­ше все ед­но е слу­чай­но по­пад­нал в Ира­к ту­рист. Той пред­ста­ви неус­пе­ха на опи­ти­те за уми­рот­вор­ява­не на Баг­дад през из­ми­на­ла­та го­ди­на та­ка, сякаш Бе­лият дом и Пен­та­го­нът не носят ни­как­ва от­го­вор­ност.

Във все­ки слу­чай из­ви­не­ния­та на Буш бяха тра­гич­но неа­дек­ват­ни. То­ва, от кое­то на­ция­та се нуж­дае, е приз­на­ние с ши­ро­ко от­во­ре­ни очи, че еди­нстве­на­та ос­та­на­ла цел е аме­ри­кан­ска­та ар­мия да бъ­де из­мък­на­та от та­зи граж­дан­ска вой­на по на­чин, кой­то мо­же да на­ма­ли из­би­ва­не­то на ира­кча­ни­те и да по­ни­жи шан­со­ве­те от­при­ще­ният от аме­ри­кан­ски­я пре­зи­дент хаос да по­гъл­не и съ­се­ди­те на Ира­к. Оно­ва, кое­то със си­гур­ност не й трябва­ше, бяха зап­ла­хи­те с от­во­рен край сре­щу Ира­н и Си­рия.

Пре­ди Буш да произ­не­се реч­та си, аме­ри­кан­ци­те знае­ха, че той пла­ни­ра да из­пра­ти до­пъл­ни­тел­ни вой­ни­ци, за да уми­рот­во­ри об­хва­на­тия от без­за­ко­ние Баг­дад. За­да­ча­та на пре­зи­ден­та бе да до­ка­же, че то­ва уве­ли­че­ние е пра­вил­но, ка­то приз­нае, че няма воен­но ре­ше­ние за та­зи вой­на и оче­ртае кон­ту­ри­те на по­ли­ти­чес­ка­та ми­сия, на коя­то ще слу­жи ар­мия­та. Оча­квах­ме от не­го да из­брои под­роб­но спе­ци­фич­ни­те "край­гъл­ни ка­мъ­ни", кои­то ще пос­та­ви на ира­кча­ни­те, да със­та­ви то­чен гра­фик ко­га те трябва да ги пос­тиг­нат, и да об­ясни как­во въз­на­мер­ява да пра­ви ако не ус­пеят. Вмес­то то­ва той зая­ви, че е пре­дуп­ре­дил ира­кча­ни­те, че ако се про­валят, ще за­губят до­ве­рие­то на аме­ри­кан­ски­я на­род. Да­ли Буш наис­ти­на е за­бел­язал, че пос­лед­ният от­дав­на е за­гу­бил вяра­та си в ира­кско­то пра­ви­телс­тво, а съ­що и в са­мия не­го? Аме­ри­кан­ци­те знаят, че то­ва пра­ви­телс­тво е плен­ник на шиит­ски­те ми­ли­ции и няма ин­те­рес от еди­нство­то, по­ми­ре­ние­то и де­мок­ра­ция­та, кои­то пре­зи­ден­тът заяв­ява, че же­лае.

Буш оба­че ка­за за по­ре­ден път, че ис­ка от ира­кско­то пра­ви­телс­тво да пос­тиг­не нап­ре­дък по обе­зпе­ча­ва­не­то на си­гур­ност и че Ира­к се нуж­дае от за­кон за спра­вед­ли­во раз­пре­де­ле­ние на па­ри­те от пет­ро­ла. Ира­кско­то пра­ви­телс­тво трябва да нап­ра­ви мно­го по­ве­че от то­ва, ка­то за­поч­не от ра­зо­ръ­жа­ва­не­то на ми­ли­ции­те на ре­ли­гиоз­ни­те гру­пи, кои­то под­хран­ват граж­дан­ска­та вой­на, и про­чис­тва­не­то на по­ли­цей­ски­те си­ли, кои­то твър­де чес­то пред­ставл­яват в дей­стви­тел­ност ес­кад­ро­ни на смър­тта. Необ­хо­ди­мо е то да пред­ло­жи ам­нис­тия за бун­тов­ни­ци­те и бой­ци­те от ми­ли­ции­те, кои­то са го­то­ви да сло­жат оръ­жие. Те­зи стъп­ки трябва да бъ­дат пред­прие­ти не­за­бав­но.

До­ми­ни­ра­но­то от шии­ти­те ира­кско пра­ви­телс­тво е чу­ва­ло то­зи спи­сък и пре­ди. Но до­ка­то Буш про­дъл­жа­ва да под­крепя до без­край­ност то­ва неусп­яло пра­ви­телс­тво, ира­кски­те ли­де­ри няма да има­т при­чи­на да пред­прие­мат дей­ствия сре­щу ми­ли­ции­те и да раз­делят по-спра­вед­ли­во влас­тта със су­нит­ско­то мал­цинс­тво.

Буш опо­вес­ти пла­на си за 20 хил­яди до­пъл­ни­тел­ни вой­ни­ци и Бе­лият дом раз­тръ­би от­пус­ка­не­то на еди­н ми­лиард до­ла­ра за въз­ста­нов­ява­не­то на Ира­к. Кон­гре­сът ще об­съ­ди то­ва, сякаш те­зи са ис­тин­ски­те проб­ле­ми. Но те не са. При­каз­ки­те за уве­ли­че­ние оз­на­ча­ват пре­неб­рег­ва­не на фак­та, че дру­ги 132 хил­яди аме­ри­кан­ски вой­ни­ци са в ка­па­на на ед­на про­ва­ли­ла се стра­те­гия.

Обо­сно­ва­ва­ли сме се, че Съе­ди­не­ни­те ща­ти има­т мо­рал­но за­дъл­же­ние да ос­та­нат в Ира­к, до­ка­то съ­щес­тву­ва шанс да бъ­дат смек­че­ни вре­ди­те, кои­то мо­же да при­чи­ни ед­но бър­зо из­тегл­яне. При­зо­ва­ва­ли сме за опи­т за ус­та­нов­ява­не на си­гур­ност в Баг­дад, но ка­то част от съот­вет­но­то всеоб­хват­но по­ли­ти­чес­ко ре­ше­ние, кое­то тол­ко­ва мно­го лип­сва­ше в реч­та на Буш. Та­зи вой­на дос­тиг­на точ­ка­та, в коя­то про­дъл­жа­ва­не­то й са­мо по се­бе си мо­же да нап­ра­ви ло­шия край още по-лош. Без ис­тин­ски план в по­со­ка прик­люч­ва­не­то й, няма ни­ка­къв сми­съл да се го­во­ри за прог­ра­ми за ра­бот­ни мес­та и воен­ни офа­нзи­ви. На хо­ри­зон­та в Ира­к не се оче­рта­ва ни­що дру­го ос­вен ед­на още по-гол­яма ка­тас­тро­фа.