В тър­се­не на пра­во­съ­дие

"Някой бе­ше зле­пос­та­вил Джоу­зеф К.,
за­що­то ед­на ясна ут­рин го аре­сту­ва­ха,
без да бе­ше нап­ра­вил не­що ло­шо.”

Та­ка за­поч­ва кни­га­та “Про­це­сът” на Франц Каф­ка, еди­н из­мис­лен раз­каз за не­щас­тна­та сре­ща на чо­век със съ­деб­на­та сис­те­ма. То­ва из­ре­че­ние от­раз­ява вяра­та на хо­ра­та в ра­цио­нал­нос­тта на пра­во­то. Да­ли то наис­ти­на е та­ко­ва и от­го­вар­яли на на­ши­те оча­ква­ни­я за спра­вед­ли­вост и пра­во­съ­дие? Каф­ка не е убе­де­н в то­ва, Тат­яна Вак­сберг е на дру­го­то мне­ние. В своя­та но­воизл­язла кни­га “Ми­ло­ше­вич и Три­бу­на­лът. Ли­чен пог­лед към еди­н не­за­вър­шил про­цес” из­вес­тна­та жур­на­лис­тка от бив­ше­то ра­дио “Сво­бод­на Ев­ро­па” за­щи­та­ва те­за­та, че въп­ре­ки неус­пе­ха на Хаг­ския про­цес сре­щу бив­шия юго­слав­ски ли­дер, меж­ду­на­род­но­то пра­во­съ­дие е в със­тоя­ние да тър­си от­го­вор­ност за ма­со­ви­те прес­тъп­ле­ния, из­вър­шва­ни по вре­ме на въо­ръ­же­ни кон­флик­ти.

Де­ло­то сре­щу Сло­бо­дан Ми­ло­ше­вич про­дъл­жа­ва­ше ве­че 4 го­ди­ни и еди­н ме­сец, ко­га­то той нео­чак­ва­но по­чи­на. Смър­тта му объ­рка пла­но­ве­те на про­ку­ро­ри­те. До то­зи мо­мент те бяха пред­ста­ви­ли 1 200 000 стра­ни­ци до­ка­за­телс­тва и раз­пи­та­ли мно­гоб­рой­ни сви­де­те­ли - от­ра­зе­ни в още 30 000 стра­ни­ци, - за да убе­дят меж­ду­на­род­ни­те съ­дии, че бив­шият сръб­ски пре­зи­дент е ви­но­вен за прес­тъп­ле­ния про­тив чо­ве­чес­тво­то, воен­ни прес­тъп­ле­ния и ге­но­цид, из­вър­шва­ни по вре­ме на 3 вой­ни на те­ри­то­рии­те на Хър­ва­тия, Бос­на и Ко­со­во в пе­риод от об­що 10 г. Объ­рка­ни бяха и за­щит­ни­ци­те на меж­ду­на­род­но­то пра­во­съ­дие, кои­то бяха ус­пе­ли да оси­гуря­т 276 мил. до­ла­ра го­диш­на из­дръж­ка за съ­да и ан­га­жи­ра­не­то на 1146 юри­сти на све­та в то­ва де­ло. Най-ра­зо­ча­ро­ва­ни от нео­съж­да­не­то на Ми­ло­ше­вич бяха, раз­би­ра се, жер­тви­те на вой­ни­те. Тат­яна Вак­сберг прояв­ява ин­те­рес към то­зи про­цес, за­що­то е заин­те­ре­со­ва­на от тяхна­та съд­ба.

Ка­то спе­циа­лен ко­рес­пон­дент на бъл­гар­ска­та ре­дак­ция на ра­дио “Сво­бод­на Ев­ро­па” жур­на­лис­тка­та сле­ди на жи­во де­ло­то сре­щу Ми­ло­ше­вич от пър­вия му ден. През 2003 го­ди­на в про­дъл­же­ния на 10 ме­се­ца тя от­раз­ява съ­деб­ни­те за­се­да­ния за ра­дио­то и някол­ко бъл­гар­ски ме­дии. Спо­ро­ве­те за същ­нос­тта и съд­ба­та на меж­ду­на­род­но­то пра­во­съ­дие, кои­то пос­лед­ва­ха след смър­тта на Ми­ло­ше­вич, са по­вод за Вак­сберг да за­щи­ти три­бу­на­ла в Ха­га.

На някол­ко мес­та е под­чер­та­но, че кни­га­та е ли­чен пог­лед и по­зи­ция на пряк наб­лю­да­тел на про­це­са, а не кни­га за Ми­ло­ше­вич, ис­то­рия­та на вой­на­та или об­зор на дей­нос­тта на три­бу­на­ла. Въп­ре­ки то­ва “Ми­ло­ше­вич и Три­бу­на­лът” е ед­нов­ре­мен­но на­бор от ис­то­рии, кои­то пред­ставят пре­жи­ве­ни­те ужа­си по вре­ме на юго­слав­ски­те вой­ни, ре­пор­таж от меж­ду­на­ро­ден съд, уво­д в меж­ду­на­род­но­то на­ка­за­тел­но пра­во и мо­рал­но че­ти­во за то­ва да­ли сме спо­соб­ни да про­ти­вос­тоим на зло­то. Пос­лед­ният въп­рос въл­ну­ва от­дав­на Вак­сберг. Да при­пом­ним, че тя е ав­тор на до­ку­мен­тал­ния филм “Тех­но­ло­гия на зло­то”, пос­ве­тен на на­силс­тве­на­та аси­ми­ла­ци­я на бъл­гар­ски­те тур­ци. Жур­на­лис­тка­та опи­сва об­ста­нов­ка­та в съ­деб­на­та за­ла и в ней­ни­те ку­лоа­ри, по­ве­де­ние­то на ос­нов­ни­те дей­ства­щи ли­ца в про­це­са, пуб­ли­ка­та и зат­во­ра към съ­да. Тя пред­ставя те­зи­те на об­ви­не­ние­то и за­щи­та­та и раз­глеж­да об­щоиз­вес­тни­те ми­то­ве за про­це­са сре­щу Ми­ло­ше­вич. Та­ки­ва са, нап­ри­мер, твър­де­ния­та, че на дър­жав­ни­те гла­ви не мо­же да бъ­де тър­се­на от­го­вор­ност от меж­ду­на­ро­ден съд и че про­ку­ро­ри­те об­вин­яват не бивш пре­зи­дент, а це­лия сръб­ски на­род. Вни­ма­ние­то на ав­тор­ка­та е на­со­че­но съ­що към да­ва­не­то на от­го­вор на въп­ро­са за­що до­каз­ва­не­то със съ­деб­ни средс­тва и в чес­тен про­цес на ви­на­та на Ми­ло­ше­вич във въп­рос­ни­те вой­ни не е би­ло въз­мож­но. Вак­сберг твър­ди, че меж­ду­на­род­но­то пра­во­съ­дие се е ут­вър­ди­ло ка­то га­рант за тър­се­не­то на от­го­вор­ност на из­вър­ши­те­ли­те на ма­со­ви прес­тъп­ле­ния по вре­ме на въо­ръ­же­ни кон­флик­ти, въп­ре­ки неп­рик­люч­ва­не­то с при­съ­да на де­ло­то сре­щу Ми­ло­ше­вич. За да за­щи­ти та­зи по­зи­ция, тя раз­глеж­да про­це­са сре­щу бив­шия сръб­ски пре­зи­дент ка­то “без­спор­но рядък слу­чай в ис­то­рия­та и еди­нстве­н сред про­це­си­те на три­бу­на­ла”. Пос­лед­ният е пред­ста­вен ка­то ос­но­вен мо­тор за раз­ви­тие­то на меж­ду­на­род­но­то пра­во­съ­дие. До смър­тта на глав­ния под­съ­дим той е раз­гле­дал де­сет­ки­те де­ла и е осъ­ди­л мно­гоб­рой­ни воен­ни прес­тъп­ни­ци. Въпре­ки неус­пе­ха сре­щу Ми­ло­ше­вич, дъл­га­та по­ре­ди­ца от ре­ше­ния са усъ­вър­шенс­тва­ли, до­раз­ви­ли и тран­сфор­ми­ра­ли клю­чо­ви нор­ми на пра­во­то. Спо­ред жур­на­лис­тка­та днес съ­щес­тву­ват де­сет­ки прав­ни ме­ха­низ­ми за тър­се­не­то на от­го­вор­ност за на­ру­ше­ния­та на меж­ду­на­род­но­то ху­ма­ни­тар­но пра­во.

Ин­те­рес пред­ставл­яват някои от вто­рос­те­пен­ни­те те­зи на Вак­сберг. Тя е пра­ва в наб­лю­де­ние­то си, че меж­ду­на­род­но­то пра­во­съ­дие не ус­пява да от­го­во­ри на ле­ги­тим­ни и чес­то за­да­ва­ни въп­ро­си, тъй ка­то то се раз­ли­ча­ва от ма­со­ви­те пред­ста­ви­те за не­го. До­ка­то вли­за­не­то на Ми­ло­ше­вич в аре­ста на три­бу­на­ла е да­ло по­вод на жер­тви­те, на жур­на­лис­ти­те и всич­ки съп­ри­час­тни хо­ра да оча­ква­т на­ка­за­ние, юри­сти­те и за­щит­ни­ци­те на меж­ду­на­род­но­то пра­во­съ­дие са це­ле­ли ут­вър­жда­ва­не на три­бу­на­ла ка­то га­рант за тър­се­не­то на от­го­вор­ност пос­редс­твом при­ла­га­не­то на най-раз­ви­ти­те стан­дар­ти за съ­деб­на за­щи­та на пра­ва­та на всич­ки в про­це­са, в то­ва чис­ло на под­съ­ди­ми­те. Спо­ред Вак­сберг, цел­та на юри­сти­те в Ха­га е би­ла да по­ка­жат, че не са­мо ера­та на без­на­ка­за­нос­тта е прик­лю­чи­ла, но и та­зи на не­ци­ви­ли­зо­ва­на­та раз­пра­ва с ви­нов­ни­те дър­жав­ни ли­де­ри. Мо­жем да си при­пом­ним как бяха на­бър­зо осъ­де­ни­ на смърт Чау­шес­ку и Сад­дам Хю­сеин. В де­ло­то сре­щу Ми­ло­ше­вич оба­че пре­ко­мер­на­та ам­би­ция на съ­да да от­го­во­ри на оча­ква­ния­та за спра­вед­ли­вост е до­ве­ла до об­ра­тен ефе­кт.

По­доб­но на Ха­на Аре­нд, коя­то твър­ди, че зло­то из­вър­ше­но по вре­ме на Вто­ра­та све­тов­на вой­на е ба­на­ли­зи­ра­но, тъй ка­то прес­тъп­ни­ци­те хит­ле­рис­ти не са би­ли пси­хо­па­ти, а нор­мал­ни хо­ра [*] , Тат­яна Вак­сберг от­беля­зва, че днес е ба­на­ли­зи­ра­но най-се­риоз­но­то прес­тъп­ле­ние - ге­но­ци­дът. При­чи­на за то­ва е раз­ви­тие­то на меж­ду­на­род­но­то на­ка­за­тел­но пра­во, кое­то поз­вол­ява тър­се­не­то на от­го­вор­ност за то­ва прес­тъп­ле­ние и от хо­ра, кои­то не са це­ле­ли из­вър­шва­не­то на ге­но­цид, но са знае­ли, че той е пред­ви­ди­ма и ес­тес­тве­но пос­ле­ди­ца от за­мис­ле­ния план на тех­ни­те съу­час­тни­ци. За раз­ли­ка от Ха­на Аре­нд, за коя­то под­съ­ди­мият в Из­раел Адо­лф Ай­хман не е оли­цет­во­ре­ние на зло­то, а оби­кно­ве­н бю­рок­рат [**] , Вак­сберг из­тък­ва ви­со­кия об­щес­твен прес­тиж на глав­ни­те об­вин­яе­ми в Ха­га. Ка­то своеоб­раз­но пре­дуп­реж­де­ние мо­же да бъ­де тъл­ку­ва­но наб­лю­де­ние­то на жур­на­лис­тка­та, че Ми­ло­ше­вич, Плав­шич и Ка­ра­джич са би­ли част от ин­те­лек­туал­ния ели­т на свои­те стра­ни. Те са учи­ли в прес­тиж­ни за­пад­ни уни­вер­си­те­ти, би­ли са сти­пен­диан­ти на из­вес­тни ор­га­ни­за­ции или са ра­бо­ти­ли в чуж­би­на. Ни­ко­ла Ко­ле­вич, на ко­го­то се при­пис­ва ре­ше­ние­то за бом­бар­ди­ров­ка­та на гол­яма­та са­раев­ска­та биб­лио­те­ка, в ре­зул­тат на коя­то са уни­що­же­ни 1 ми­лион и 500 хил­яди кни­ги, е про­фе­сор по ли­те­ра­ту­ра и прос­ла­вен спе­циа­лист по Шек­спир. Вак­сберг об­яснява зло­то с же­ла­ние­то за власт, с фрус­тра­ция и ме­га­ло­ма­ния, дъл­жа­щи се на ком­плекс на ма­ло­цен­ност.

Ав­тор­ка­та на “Ми­ло­ше­вич и Три­бу­на­лът” не крие, че е пре­ду­бе­де­на. За­щи­та­та й е ос­но­ва­на на фак­та, че об­ви­не­ния­та в Ха­га са за ужа­сни прес­тъп­ле­ния, към кои­то не мо­же да ос­та­не бе­зу­час­тна. Не слу­чай­но кни­га­та за­поч­ва с опи­са­ние на бе­жан­ци. Тат­яна Вак­гберг се ин­те­ре­су­ва име­нно от тях. Смята, че пра­во­съ­дие­то трябва да от­го­во­ри на ис­ка­не­то им за спра­вед­ли­вост. За раз­ли­ка от Каф­ка и Аре­нд, кои­то не вярват, че спра­вед­ли­вос­тта мо­же да бъ­де пос­тиг­на­та чрез прав­ни нор­ми, Вак­сберг вярва в юри­сти­те. Тя е по-склон­на да прие­ме, че те носят ви­на за нео­съж­да­не­то на Ми­ло­ше­вич, от­кол­ко­то, че съд­ба­та е по­мог­на­ла на пос­лед­ния да ос­та­не без при­съ­да.

Ус­пе­хът на та­зи кни­га се дъл­жи на вяра­та на ав­тор­ка­та в пра­во­то. Ако тя не го взи­ма­ше тол­ко­ва се­риоз­но, то няма­ше да пре­диз­ви­ка та­ки­ва емо­ции в нея. “Ми­ло­ше­вич и Три­бу­на­лът” е кни­га за лич­но­то съп­ри­кос­но­ве­ние на ед­на жур­на­лис­тка с пра­во­то. Раз­ка­зът за то­зи кон­такт е уни­ка­ле­н за Бъл­га­рия и изи­сква по-голям ко­мен­тар. Тук са­мо нак­рат­ко ще го от­бе­ле­жим.

Джоу­зеф К. от кни­га­та “Про­це­сът” на Каф­ка, нау­чи ис­то­рия­та на еди­н чо­век, кой­то ис­ка да нау­чи как­во е за­ко­нът. За­то­ва ис­ка да бъ­де до­пус­нат до не­го. Оба­че на вхо­да на за­ко­на стои стра­жа, кой­то не го пус­ка вът­ре. Чо­ве­кът стои цял жи­вот на вхо­да и ни­ко­га не ус­пява да осъ­щес­тви на­ме­ре­ние­то си. С Тат­яна Вак­сберг не­ща­та не стоят та­ка. На­ча­ло­то на про­ло­га на ней­на­та кни­га гла­си: “Пър­ви­те три ми­ну­ти в Три­бу­на­ла раз­кри­ва­ха не­дос­тъ­пен свят.” То­ва е лич­но и от­кро­ве­но наб­лю­де­ние на чо­век, кой­то е пре­ми­нал през вхо­да на за­ко­на. По-на­та­тък в кни­га­та раз­би­ра­ме, че ав­тор­ка­та пос­те­пен­но прео­дол­ява пър­во­на­чал­но­то си сму­ще­ние. В еди­н мо­мент до­ри приз­на­ва, че два­ма­та с Ми­ло­ше­вич се гле­дат про­дъл­жи­тел­но и че нак­рая се чувс­тва по­бе­де­на, за­що­то не из­дър­жа на пог­ле­да му.

Кни­га­та е из­пъл­не­на с раз­лич­ни чувс­тва. Ав­тор­ка­та е объ­рка­на от не­поз­на­ти­те тер­ми­ни и про­це­суал­ни дей­ствия на про­ку­ра­ту­ра­та и съ­да. Раз­би­ра­не­то на три­бу­на­ла изи­сква поз­на­ва­не на ис­то­рия­та на кон­флик­ти­те в Юго­сла­ви­я и на меж­ду­на­род­но­то ху­ма­ни­тар­но и на­ка­за­тел­но пра­во, кои­то са ос­но­ва за тър­се­не­то на от­го­вор­ност на об­вин­яе­ми­те в Ха­га. Вак­сберг се справя с та­зи за­да­ча уди­ви­тел­но доб­ре. Тя се учи, опи­тва се да раз­бе­ре пра­во­то, пи­та, ин­фор­ми­ра се. Кни­га­та й е пред­став­яне на пра­во­то. Тя ни об­яснява тер­ми­ни­те, по­ма­га ни да раз­бе­рем про­це­са.

Ако бе­ше съ­дия, Вак­сберг ще­ше да се въз­дър­жа от лич­на­та по­зи­ция и да се по­зо­ва­ва на прав­ни нор­ми. Ка­то жур­на­лист оба­че тя мо­же да го­во­ри за пра­во­то емо­цио­нал­но и от раз­лич­ни глед­ни точ­ки. Заед­но с нея в съ­деб­на­та за­ла са не прос­то под­съ­дим, сви­де­те­ли, съд и про­ку­ро­ри, а хо­ра, кои­то я въл­ну­ват със своя­та съд­ба, осо­бе­но жер­тви­те на прес­тъп­ле­ния­та. Мно­гооб­ра­зие­то от ли­ца и емо­ции е при­чи­на­та, по­ра­ди коя­то в еди­н мо­мент Вак­сберг от­кри­ва, че съ­деб­на­та за­ла при­ли­ча на теат­рал­на. Вак­сберг е на­пи­са­ла лич­на кни­га, а не прав­на. Зас­лу­га­та й е в прев­ръ­ща­не­то на пра­во­то в емо­цио­нал­но пре­жив­ява­не. Чи­та­телят не мо­же да ос­та­не без­раз­ли­чен към уча­стни­ци­те в про­це­са.

Ма­кар и слож­на кни­га и гол­яма по обе­м - 435 стра­ни­ци - “Ми­ло­ше­вич и Три­бу­на­лът” е на­пи­са­на ясно и е за­дъл­жи­тел­но че­ти­во за все­ки, кой­то се ин­те­ре­су­ва от то­ва как­во е пра­во­то.

[*] Аре­нд, Ха­на, Ре­пор­таж за ба­нал­нос­тта на зло­то. Ай­хман в Йе­ру­са­лим, С. 2004. обратно
[**] Пак там.. обратно