За ев­реи­те и за бъл­га­ри­те

Прия­тел-ев­реин пре­ди вре­ме ми раз­ка­за след­ния виц: “Въ­рвят два­ма ев­реи и виж­дат на ед­на цър­ква над­пис: ”Кой­то се пок­ръс­ти, пе­че­ли сто до­ла­ра!” Пър­вият ев­реин за­поч­ва да убе­жда­ва вто­рия, че трябва да спе­че­ли тия па­ри. Вто­рият се опъ­ва­л, опъ­ва­л, пък нак­рая влязъл в чер­ква­та и се пок­ръс­тил. Ко­га­то из­лязъл, пър­вият му поис­кал ко­ми­сион­на за то­ва, че го е убе­ди­л да се пок­ръс­ти и по то­зи на­чин е спе­че­лил 100 до­ла­ра. Но­во­пок­ръс­те­ният от­го­во­рил: “Е­т­о за­то­ва ние хрис­тия­ни­те не ви оби­ча­ме вас - ев­реи­те!” Мъд­рост и си­ла се съ­дър­жат в то­зи виц, об­ла­жа­вам на­род, кой­то мо­же да се ше­гу­ва със се­бе си по та­къв на­чин! В то­зи ане­кдо­т се съ­дър­жа ка­то че це­лият свят: и при­чи­на­та, и следс­твие­то, и ра­дост от съ­зи­да­ние­то, и пе­чал от раз­ру­ше­ние­то, или как­то е ре­че­но в Биб­лия­та: и “в­ре­ме­то за съ­би­ра­не на ка­мъ­ни, и вре­ме­то за хвърл­яне на ка­мъ­ни”. Ние бъл­га­ри­те, за раз­ли­ка от ев­реи­те, се взе­ма­ме тол­ко­ва насе­риоз­но, че да те на­пу­ши смях. Или да ти се до­ре­ве.

До пре­ди че­ти­ри ме­се­ца не бях виж­дал до­сие от Дър­жав­на си­гур­ност. От вре­ме на вре­ме си мисля, че по-доб­ре ще­ше да е ни­ко­га да не го бях виж­дал.

Ко­га­то про­ду­цен­ти­те от “Га­ла филм” (съв­мес­тно с “О­ме­га филмс”) ми се оба­ди­ха с пред­ло­же­ние да ра­ботя с Ру­си Ча­нев и Хрис­то То­тев по сце­на­рия “За­д ка­дър”, ед­но от съоб­ра­же­ния­та ми да прие­ма бе­ше и то­ва, че ис­кам да се до­кос­на до ис­тин­ски ар­хив на Ор­га­ни­те, да видя с очи­те си, да по­ми­ри­ша ис­ти­на­та. В ос­но­ва­та на сце­на­рия стое­ше ис­тин­ско­то до­сие на опе­ра­то­ра Хрис­то То­тев, за­ве­де­но в края на 70-те - на­ча­ло­то на 80-те. Се­тих се, че тък­мо то­га­ва вли­зах в ки­но­то, ето ти те­бе “за­връ­ща­не към ко­ре­ни­те”, как­то се каз­ва­ше в кли­ше­то от оно­ва вре­ме... Нап­ра­вил съм су­ма ти фил­ми с ар­хив­ни ма­те­риа­ли, случ­ва­ло ми се е и в ар­хи­ва на МВР да ра­ботя. Съ­би­тия­та, за кои­то съм проуч­вал ма­те­риа­ли, са би­ли дос­та­тъч­но от­да­ле­че­ни от нас­тоя­ще­то. С че­те­не­то на ар­хи­ви­те хо­ра­та, кои­то проуч­вах и проум­явах, оби­кно­ве­но ми ста­ва­ха близ­ки, раз­би­рах ги, за­поч­вах да ги въз­прие­мам не ка­то пер­со­на­жи, а ка­то лич­нос­ти, кои­то съм поз­на­вал, въп­ре­ки дис­тан­ция­та във вре­ме­то.

В то­зи слу­чай бе­ше раз­лич­но. Поз­на­вах лич­но То­тев. Ло­шо­то е, че се ока­за, че поз­на­вам и по­ве­че­то от хо­ра­та, за­ме­се­ни в до­сие­то му. Еди­н от тях ми бе­ше ди­рек­тор на про­дук­ция, друг - ре­цен­зент на сце­на­рий, тре­ти - ко­ле­га ре­жи­сьор... Всич­ки те­зи “а­ге­нти­” и “до­ве­ре­ни ли­ца” сис­те­ма­тич­но са пре­да­ва­ли све­де­ния за “ли­ри­чес­ки­я ге­рой” Хрис­то То­тев. Някои са го пра­ве­ли за­ра­ди ма­те­риал­но­то (за­па­зе­на е раз­пис­ка за ку­тия шо­ко­ла­до­ви бон­бо­ни, кои­то кад­ро­вият офи­це­р е ку­пил и “по­да­рил­” на ин­фор­ма­то­ра), дру­ги с по-го­ле­ми ма­те­риал­ни ам­би­ции го кле­пат с на­деж­да да се нас­танят в жи­ли­ще­то му (каз­ват го в прав текст), тре­ти са­ми прояв­яват ини­циа­ти­ва и се на­тис­кат да да­ват све­де­ния. Лич­ни­те до­не­се­ния са на­пи­са­ни на ръ­ка в не­под­ра­жаем стил, в кой­то най-чес­то сре­ща­но­то из­ре­че­ние е “е­ди­н поз­нат ми ка­за, че...”. Ве­роя­тно то­ва е ти­по­во из­ре­че­ние, кое­то има за за­да­ча да прик­рие ис­тин­ска­та са­мо­лич­ност на до­нос­ни­ка, но в не­го има дъл­бок пси­хо­ло­ги­чес­ки сми­съл: “Не съм аз то­зи, кой­то до­нася, не, то­ва ед­ни дру­ги хо­ра го ка­за­ха!” Не лип­сват и ку­рио­зи: до­но­сът за­поч­ва в преиз­ка­за­но нак­ло­не­ние, пос­ле пре­ми­на­ва в лич­ни впе­чат­ле­ния и за­вър­шва с кон­крет­ни пред­ло­же­ния. Тъй че фор­му­ла­та “е­ди­н поз­нат ми ка­за” се про­пук­ва неп­ре­къс­на­то. Ве­роя­тно част от до­нос­ни­ци­те не мо­гат да се при­мирят с па­сив­на­та роля, коя­то им е от­ре­ди­ла кон­спи­ра­тив­на­та сис­те­ма. Те търсят из­ява, поп­ри­ще, хо­ри­зонт... Как­ва ти тук ано­ним­нос­т?! Смеш­но е, че име­на­та на аге­нти­те, кои­то уж са сек­рет­ни, то­ку цъф­ват от някой друг до­ку­мент. Да­ли то­ва е ре­зул­тат от не­мар­ли­вост, да­ли е съз­на­тел­но? Всъщ­ност цяло­то то­ва “де­ло за опе­ра­тив­на про­вер­ка” е в ре­зул­тат на до­нос, че То­тев има на­ме­ре­ние да оти­де в чуж­би­на при съп­ру­га­та си и да не се вър­не. На днеш­ния чо­век мо­же да се сто­ри не­ве­роя­тно, че да оти­де­ш в чуж­би­на е кри­ми­нал­но дея­ние, но по оно­ва вре­ме то­ва се кла­си­фи­ци­ра ка­то “и­з­мяна на ро­ди­на­та”. Осо­бе­но опа­сно прес­тъп­ле­ние е, че же­на му из­пра­ща по пъ­ту­ва­щи на по­чив­ка у нас нем­ци два чиф­та сан­да­ли, еди­н пу­ло­вер и раз­тво­рим ас­пи­рин. След сре­ща­та с гер­ман­ци­те То­тев ста­ва обе­кт на още по-спе­циал­но наб­лю­де­ние. Зло­по­луч­ни­те сан­да­ли са по­вод за по­доз­ре­ние, че е шпио­нин, а ас­пи­ри­нът, че нем­ци­те се ин­те­ре­су­ват от хи­ми­чес­ка­та ни ин­дус­трия. С То­тев се за­ни­ма­ват слу­жи­те­ли в Со­фия, Вар­на, Сли­вен и още по­ло­вин Бъл­га­рия. Про­вер­ява се ко­рес­пон­ден­ция­та му, под­слуш­ват се те­ле­фон­ни­те му раз­го­во­ри, про­ник­ва се в жи­ли­ще­то му. Ни­то стъп­ка не ос­та­ва не­до­ку­мен­ти­ра­на.

Са­мо мо­жем да пред­по­ло­жим ка­къв чо­веш­ки, тех­но­ло­ги­чес­ки и фи­нан­сов ре­сурс е бил впрег­нат в то­ва сле­де­не. В цяла­та ис­то­рия се усе­ща ос­трият вкус на гро­тес­ка­та. Ед­ни хо­ра съз­да­ват ра­бо­та на дру­ги хо­ра, а те във­ли­чат в та­зи ра­бо­та цяла­та “ра­бот­ни­чес­ка кла­са”! От ед­на стра­на всич­ки знаят, че ра­бо­та­та, с коя­то се за­ни­ма­ват е без­смис­ле­на и ми­зер­на, от дру­га - пламтят в нея. Би би­ло смеш­но, ако не бе­ше тра­гич­но. Няма и знак, че някой, кой­то е по­ка­нен, е от­ка­зал да да­де ин­фор­ма­ция, че някой е проя­вил ина­ко­мис­лие, че някой е по­пи­тал ко­му е нуж­но всич­ко то­ва. От до­сие­то вее мър­твият дъх на бла­то. Хо­ра, кои­то поз­на­вам в жи­во­та, и кои­то чес­то са прояв­ява­ли трезв дух, във взаи­моот­но­ше­ния­та си с Ор­га­ни­те мъл­чат. По най-кан­це­лар­ски на­чин де­ло­то е за­ве­де­но в на­ча­ло­то се ко­ле­бае на го­ди­на­та, во­де­но е и в края на бю­джет­на­та го­ди­на е зак­ри­то. Все ед­но, че не го е би­ло. За вре­ме­то на сле­де­не­то в се­мей­ни­те от­но­ше­ния на То­тев се вли­ват по­доз­ре­ния, не­до­ве­рие, страх, ом­ра­за... В ре­зул­тат той за­губ­ва же­на си и си­на си за де­се­ти­ле­тия.

Де­ло­то ве­че е би­ло зак­ри­то.

Око­ло го­ди­на по-къс­но ка­то млад ре­жи­сьор в Ки­но­цен­тъ­ра ми се на­ло­жи да ра­ботя с То­тев. Пи­там се, ако при мен бе­ше до­шъл някой опе­ра­ти­ве­н ра­бот­ник и с не­търпящ въз­ра­же­ние тон ме бе­ше по­пи­тал не­що за не­го, как щях да пос­тъпя? Днес е мно­го лес­но да ка­жа, че щях да го на­ру­гая и да му хлоп­на вра­та­та. Как щях да се по­чувс­твам, ако в до­сие­то бях срещ­нал и собс­тве­но­то си име? За да не из­глеж­дам ка­то ев­реи­на в на­ча­ло­то на то­зи текст, ще си за­мъл­ча.