За възела на забрадката в Корана
Забрадката се носи от векове и ще се носи от вярващи мюсюлманки. За благочестиви жени в исляма проблем не съществува. Такъв изниква за друговерци, атеисти и за светските държави. Единно мнение не съществува и не може да има, понеже в някои страни отношението към исляма е неговата рецепция, а в други неговото отричане. Известни са и противоположните становища - на ЕСПЧ в Страсбург и на Комитета за правата на човека. Изводът е, че е невъзможно подвеждането на забрадката под общ знаменател. Действието на тълкуванията от сунната във всички държави, където живеят мюсюлмани е в различна степен изпълнимо за вярващи, понеже факторът държава разбира значението на забрадката в различен контекст.
Българската държава е светска. Но тя признава религиозната свобода на гражданите си и в позитивен (за вярващи) и в негативен (за атеисти) аспект (чл. 37 К в.в. с чл. 2 ЗВ). Премълчаната от светското право предпоставка за уважаване на религиозната свобода е познаването на религиозните и атеистичните възгледи. За държавниците важи в най-голяма степен, че ако респектират религиозните свободи, следва да познават необходимостта на вярващите или невярващите. Ясно ни е, че управляващите, а и поколението им са закърмени (някои от тях изобщо не са отбити) от марксистката идеология. Времето обаче изисква от тях да изучат основите и на няколко вероучения с голямо значение за България. Така държавниците не биха изпадали в неловки ситуации на неуместно свещопалство по Коледа и Великден, биха се убедили, че вероучението в държавните училища ще подпомогне морала на подрастващите, а в крайна степен и техния собствен. Вероятно се плашат от последното. Изненадващо е, как хабилитирани юристи, специалисти по правна теория (изхождаща като отрасъл на канонистиката) не си зададоха въпроса за обвързаността на мюсюлманките да се покриват според шариатското право. Но правилните отговори са в неманипулираните първоизточници. Друг е въпросът, кой ги чете!
Основен източник на мюсюлманското право е Коранът. Хадитите, т.е. неговите тълкувания в целокупността им образуват сунната, която също се смята за първоизточник на шариата. Тълкуванията са противоречиви, понеже са били изготвени от четири различни ислямски школи. Оттук и оспореността на немалко норми за поведение и ислямска дисциплина и в съвремието. Но Коранът остава неотменим догматически и религиозноправен (канонически) авторитет за мюсюлманите, които го приемат като богооткровение до техния пророк Мухаммад. Затова спазването на предвидените в съдържанието му правила са с огромна духовно-обвързваща сила и техен строг закон божий.
В съвременния български език за аксесоара на мюсюлманките за скриване части от лицето се е наложил общият термин забрадка. Разбира се, съществуват и много др. означения на покривалото: фередже, тюрбан, джилбаб, хинаб, хиджаб и т.н. Особено важно е да се отбележи, че арабският термин, употребен в корана в смисъл на забрадка е само един: кхимар.
Много са сурите в корана, които се отнасят до положението на жените. Още повече са и тези, които целят дисциплина и целомъдрие от вярващите мохамедани. Един единствен е обаче айетът (знамението), касаещ забрадката в нейния съвременен смисъл и в терминологично припокриване. Това е сура 24 “Светлината”(ан-нур) [...] 30. Кажи на вярващите мъже да свеждат погледите си и да пазят целомъдрието [фуруг] си! За тях това е най-чистото. Сведущ е Аллах за техните дела. 31. И кажи на вярващите жени да свеждат поглед и да пазят целомъдрието си, и да не показват своите украшения освен видното от тях, и да спускат покривалото [кхимар] върху пазвата си, и да не показват своите украшения освен пред съпрузите си или бащите си, или бащите на съпрузите си, или синовете си, или синовете на съпрузите си, или братята си, или синовете на братята си, или синовете на сестрите си, или жените [вярващи] или [слугините], владени от десниците им, или слугите от мъжете без плътски нужди, или децата, непознали още женската голота. И да не тропат с крак, за да се разбере какво скриват от своите украшения. И се покайте пред Аллах всички, о, вярващи, за да сполучите! [...] Това е първият и единственият стих, в който изрично става дума за кхимар, което означава було или воал. То е парче плат, който покрива главата и се спуска по гърба. Поводът за низпосланието на откровението до пророка била срещата при т.нар. Асма, дъщеря на Муртад, на която жените се появили в техните традиционни облекла без допълнителни покривала. Така бюстовете и украшенията им по краката станали видни. Това отвратило Асма и тя произнесла думите: “Колко грозно е това!”, в която връзка последвало низпосланието на айета (24:31). Посланието е насочено до всички мюсюлманки. Видно е от предходния стих (24:30), че не само жените, а и мъжете следва да гледат децентно и да спазват целомъдрие [като прикриват срамните части на тялото си]. Прави разбира се впечатление, че жените, за разлика от мъжете следва да закриват пазвата си. Използваният тук общ термин на арабски фуруг (мн. ч. от фарг) означава телесни гънки. В него се включват лактите, междубедрието и гънките между бедрата и седалището. За жената това обозначение включва и бюста. Известно е, че по времето на Мухаммад арабите са носили облекло, състоящо се от връхни дрехи (без долно бельо) и покривало за главата. Самата дреха била дълбоко изрязана в гръдната област - за мъжете безпроблемно, за жените неудобно, поради видимостта на фуруг. Това било основанието да се призоват жените към покриване на гръдта с кхимар, който да се спуска през рамената върху бюста. Айетът (24:31) включва съвършено нова морална норма за поведение и въвежда революционно по рода си чувство за сексуално неудобство, отговарящо на времето на Мухаммад и противоречащо на предходните сурови и открити нрави на бедуините.
В сура 24 се намира още един айет, засягащ покриването на жената. В него е допуснато известно отклонение от сура 24:31 по отношение на по-възрастни жени, нямащи намерение и изглед да пристъпят повече брачното ложе. Сура 24 “Светлината”(ан - нур) [...] 60. А престарелите жени, които вече не се надяват на брак, не е грях да свалят връхното си наметало, без да показват украшения. Но да се въздържат е по-доброто за тях. Аллах е всечуващ, всезнаещ. [...] Този стих (24:60) разкрива най-ясно гл. т. на Корана. Женската сексуалност трябва да се държи в граници, за да не се застрашава “легалното” бащинство. Загрижеността по този въпрос е обяснима, ако се вземат предвид обстоятелствата предхождащи исляма. Съществували са повече от десет разновидности на сексуални връзки от либертинаж до промискуитет. Обичайно било жената да “изневерява”, когато мъжът отсъствал. Ясно е, че в такива случаи сигурна е била само майката на детето.
Друг характер има задължението за мюсюлманката да носи дълго наметало, когато излиза от дома си: сура 33 “Съюзените племена” (ал - ахзаб) [...] 59. О, Пророче, кажи на съпругите си и на дъщерите си, и на жените на вярващите, да спускат върху себе си покривалото [джилбаб][когато излизат]. Това е най-подходящото, за да бъдат разпознати и да не ги огорчават. Аллах е опрощаващ, милосърден. [...] Тук се касае не за кхимар, т.е. забрадка, а става дума наметало, което се облича върху кхимара. Айетът е низпослан, понеже жените на пророка, както всички други жени, ходели вечер извън селището, за да облекчат своите малки и големи нужди. В такива моменти те били “огорчавани” от мъже, които след разпит твърдели, че объркали жените на пророка с обикновени робини. В действителност и свободните жени и робините носели дотогава еднакво облекло. В тази връзка, за отличаване на мюсюлманките се препоръчва носенето на наметало - джилбаб, с което да закриват и лицето си. Айетът няма императивен, а пожелателен характер. Говори се за “най-подходящото” като съветване и се остава с впечатлението за избор на жената сама да реши, дали да носи джилбаб или не. Трябва да се отбележи, че подобно облекло било широко разпространено сред свободните иудейки и християнки, най-вече при персийките. Оттам и връзката с чадора.
Съществуват и други айети, които говорят за завеси, зад които жените на пророка трябва да се крият (33:53-55), жените да стоят по домовете си (33:33-34) и т.н., които не могат да се отнесат към днешната забрадка.
Проблемът за забрадката в Корана не може да се изчерпи.
Показателно е, какво напр. е писал известният ислямски просветител Куасем Амин в излязлата през 1899 г. книга Освобождаването на жената: “... ако в шариата имаше текстове, които предписват хиджаб, то мое задължение щеше да бъде да не напиша нито една буква по този въпрос..., защото те вредят на божиите заповеди, които трябва да спазваме..., но текстове от този род не намираме...”
Друг е въпросът, доколко омъжените иудейки трябва да носят тихъл (женския талид) и християнките да покриват главите си при молитва - 1 Кор. (11:13).
По повод “На кого пречат забрадките”, Обектив, март 2007