“Жи­во­тъ­т на дру­ги­те” на Фло­риан Хен­кел фон До­нер­смарк.

Жи­во­тъ­т на дру­ги­те” на Фло­риан Хен­кел фон До­нер­смарк е де­бют­ният филм на 33-го­диш­ния ре­жи­сьор и сце­на­рист, об­рал цял куп прес­тиж­ни наг­ра­ди, меж­ду кои­то наг­ра­да­та на Аме­ри­кан­ска­та фил­мо­ва ака­де­ми­я “Ос­кар” за чуж­дое­зи­чен филм, се­дем от гер­ман­ски­те наг­ра­ди “Ло­ла”, 3 ев­ро­пей­ски фил­мо­ви наг­ра­ди - за най-до­бър филм, най-до­бър сце­на­рий и най-до­бър ак­тьор на Ул­рих Мюе и три Ба­вар­ски фил­мо­ви при­за. Фил­мо­во­то дей­ствие от­веж­да зри­те­ли­те в бив­ша­та Гер­ман­ска де­мок­ра­ти­чес­ка ре­пуб­ли­ка пет го­ди­ни пре­ди па­да­не­то на Бер­лин­ска­та сте­на, ко­га­то па­ра­ноя­та и стра­хът от то­та­ли­тар­ния ре­жим и на­ме­са­та на ЩА­ЗИ са ос­нов­на част от реал­ния жи­вот на хо­ра­та. Фил­мът бе­ше в прог­ра­ма­та на 11 Филм фест в Со­фия.

На дру­гия ден след пре­мие­ра­та на фил­ма в рам­ки­те на Филм фес­та ор­га­ни­за­то­ри­те, заед­но с фон­да­ция “Ко­нра­д Аде­науер­” и Гьо­те Ин­сти­тут се бяха пог­ри­жи­ли на прес­кон­фе­рен­ция “О­с­мисл­яне­то на то­та­ли­тар­но­то ми­на­ло и от­вар­яне­то на ар­хи­ви­те на бив­ша­та тай­на по­ли­ция” да срещ­нат жур­на­лис­ти­те с Йоа­хим Гаук - бивш пъл­но­мощ­ник за до­сие­та­та на Дър­жав­на си­гур­ност на ГДР. Той раз­ка­за кол­ко му се сто­ри­ло стран­но, че еди­н млад ари­сток­ра­т от Мюн­хен ис­ка да раз­ка­же та­зи ис­то­рия та­ка бо­лез­не­на за граж­да­ни­те на бив­ша­та ГДР. Фло­риан е бил на 16 го­ди­ни през 1989 г. .А не­го­вият ба­ща, кой­то ра­бо­ти ка­то висш слу­жи­тел на ав­ио­ком­па­ния­та “Луф­тхан­за” го е пре­вър­нал в граж­да­нин на све­та. Мо­же би и точ­но за то­ва мла­дият ре­жи­сьор е нап­ра­вил своя из­бор. Же­ла­ние­то му да зас­не­ме то­зи филм съв­па­да и с поя­ва­та на нес­кри­ва­ни нос­тал­гич­ни чувс­тва в бив­ши­те ге­дер­ман­ци, спомн­яйки си, нап­ри­мер, кол­ко са би­ли ев­ти­ни дет­ски­те гра­ди­ни. От дру­га стра­на, спо­ред Йоа­хим Гаук, се из­пи­са­ха науч­ни тру­до­ве за дей­нос­тта на ЩА­ЗИ от по­ли­ти­чес­ка, со­цио­ло­ги­чес­ка и пси­хо­ло­ги­чес­ка глед­на точ­ка. Но ви­на­ги по-въз­дей­ства­ща е си­ла­та на из­кус­тво­то, за­що­то тя дей­ства на емо­ции­те. Науч­на­та ме­то­до­ло­гия не мо­же да бъ­де раз­бра­на без емо­цио­нал­на­та - ина­че ос­та­ва са­мо ста­тис­ти­ка, а чо­веш­ки­те съд­би не мо­гат да бъ­дат зак­лю­че­ни в точ­ни дан­ни, за да бъ­дат прео­до­ле­ни трав­ми­те на ми­на­ло­то.

Та­зи прес­кон­фе­рен­ция зас­лу­жа­ва и еди­н тъ­жен про­чит - на нея при­със­тва­ха мал­ци­на жур­на­лис­ти, но то­ва е дру­га те­ма, коя­то реф­лек­ти­ра в кон­тек­ста на заг­ла­вие­то на ма­те­риа­ла.

Но ка­къв е сю­же­тът на фил­ма “Жи­во­тът на дру­ги­те”? Из­вес­тен и ува­жа­ва­н дра­ма­тург Георг Драй­ман (Се­бас­тиан Ко ) жи­вее с кра­си­ва ак­три­са Крис­та-Ма­риа Зи­ланд (Мар­ти­на Ге­дек), нео­без­по­коя­ван от служ­би­те за­ра­ди лоя­лнос­тта си към пар­тия­та. Всич­ко е спо­кой­но до мо­мен­та, в кой­то ак­три­са­та ста­ва обе­кта на же­ла­ния­та на пар­тий­но ве­ли­чие и трябва да се до­ка­же, че по­пуля­рният пи­са­тел не е лоя­лен към по­ли­ти­ка­та на ГДР. Си­гур­нос­тта из­пра­ща еди­н от най-доб­ри­те си офи­це­ри - Герд Виз­лер (Ул­рих Мюе ) да сле­ди дра­ма­тур­га.

За­поч­ва­ща­та пром­яна на об­щес­тве­ни­те наг­ла­си съв­па­да със за­поч­ва­ща­та меж­ду­лич­нос­тна ин­три­га, а меж­ду офи­це­ра и дра­ма­тур­га се зап­ли­тат слож­ни от­но­ше­ния, кои­то ще до­ве­дат до нео­би­чай­ни об­ра­ти в по­ве­де­ние­то им и ще про­дъл­жат и след па­да­не­то на сте­на­та...Офи­це­ръ­т, на­пъл­но ли­шен от ли­чен жи­вот в пре­да­нос­тта си към служ­ба­та и пар­тий­на­та по­веля, ка­то че ли за пър­ви път в жи­во­та си от­кри­ва, че хо­ра­та мо­гат да се оби­ча­т без да от­чи­та, че под не­го­вия над­зор са сло­же­ни “бръм­ба­ри­те”, за да следят хо­ра­та и в най-ин­тим­ни­те им мо­мен­ти. И не­що по-важ­но - от­кри­ва кол­ко фал­ши­ва е та­зи пре­да­ност към по­ли­ти­чес­ки­те “идеа­ли”. И въп­рос­ният офи­це­р ще е то­зи, кой­то ще спа­си от ЩА­ЗИ дра­ма­тур­га, а не не­го­ва­та лю­би­ма, коя­то в име­то на ка­рие­ра­та го пре­да­ва и са­мо не­щас­тният ин­ци­дент за кра­тък срок във вре­ме­то я спас­ява от ис­ти­на­та. В ед­на ско­ба не мо­же да не от­бе­ле­жим, че ко­га­то све­тът уз­на­ва­ше за зло­ве­щи­на­та на тай­ни­те служ­би на ГДР, се раз­бра, че до­нос­ни­чи­ли за оп­ре­де­ле­ни лич­нос­ти най-близ­ки­те им хо­ра в се­мей­ство­то. Та­ка че фил­мът от та­зи глед­на точ­ка каз­ва са­ма­та ис­ти­на. След па­да­не­то на Бер­лин­ска­та сте­на все пак драма­тур­гът ис­ка да раз­бе­ре ис­ти­на­та и я раз­би­ра, за­що­то до­сие­та­та на ЩА­ЗИ са раз­сек­ре­те­ни как­то трябва да се раз­сек­ретят и той раз­би­ра, че всъщ­ност не­го­вият спа­си­тел е въп­рос­ният офи­це­р, кой­то е зап­ла­тил с ка­рие­ра­та си. Ед­но мал­ко чер­ве­но пе­тън­це от лен­та­та на тай­на­та пи­ше­ща ма­ши­на всъщ­ност ще раз­ка­же цяла­та ис­то­рия...Някой би ка­зал, че то­ва ста­ва са­мо на ки­но. Мо­же и да е та­ка, но да по­мис­лим от на­ша­та си кам­ба­на­рия бих­ме ли повя­рва­ли пре­ди не тол­ко­ва от­дав­наш­но вре­ме, че то­зи или он­зи са би­ли до­нос­ни­ци и то дос­та го­ди­ни след па­да­не­то на Бер­лин­ска­та сте­на. За то­ва и у нас всич­ко ос­та­ва “да, но не съв­сем”, но и то­ва е дру­га те­ма. Но не бо­ли по-мал­ко след то­зи филм на еди­н млад чо­век, “не­за­сег­нат” от проб­ле­ма­ти­ка­та, но е ху­ма­нист и граж­да­нин, а и та­лан­тлив.

Са­мият Фло­риан Хен­кел фон До­нер­смарк оп­ре­деля зна­че­ние­то на фил­ма си та­ка:

“Те­ми ка­то лич­на­та сфе­ра, сво­бо­да­та, ос­нов­ни­те чо­веш­ки чувс­тва ка­то лю­бов и страх са ви­на­ги ак­туал­ни. ЩА­ЗИ е фор­ма на ин­сти­ту­цио­нал­но на­ру­ша­ва­не на лич­на­та сфе­ра.” А то­ва ве­че на­ру­ша­ва из­кон­но чо­веш­ко пра­во, бих­ме до­ба­ви­ли.

И не­що дру­го, по ско­ро в бъл­гар­ски кон­текст, но про­во­ки­ра­но от “Жи­во­тът на дру­ги­те”. Въз­мез­дие ви­на­ги има, не­за­ви­си­мо от всич­ко. Дра­ма­тур­гът раз­би­ра кой всъщ­ност не го е из­дал и кой го е спа­сил. Кой всъщ­ност е бил чо­ве­кът, без да пре­неб­рег­ва­ме пре­диш­на­та му пре­да­ност без ми­съл към ГДР-то. От­кри­ва го - еди­н от мно­го­то по­щен­ски раз­да­ва­чи, след ка­то е по­ни­жен в оби­кно­ве­н про­веряч на чуж­да­та ко­рес­пон­ден­ция, ра­бо­тещ ре­дом до на­ка­зан, не без не­го­во уча­стие по-млад офи­це­р от служ­би­те. Та­лан­тли­вият пи­са­тел не се оба­жда на по­ща­джия­та, спа­сил жи­во­та му и бивш раз­ра­бот­ващ жи­во­та му. Но на­пис­ва кни­га и въп­рос­ният бивш от ЩА­ЗИ ще се раз­поз­нае, ще ку­пи кни­га­та и няма да по­же­лае тя да му бъ­де опа­ко­ва­на еле­ган­тно, за­що­то тя е за не­го.

То­ва на­помня ед­на дру­га ис­то­рия - на­шен­ска. Пре­ди го­ди­ни ви­ден ки­не­ма­тог­ра­фист, на ко­го­то служ­би­те бяха лик­ви­ди­ра­ли лич­ния жи­вот не без съ­дей­ствие­то на ЩА­ЗИ, за­що­то съп­ру­га­та му бе­ше от ГДР и то­га­ва ос­та­на­ла във ФРГ, след ка­то про­че­те до­сие­то си блед ка­то из­бел­яла сте­на не ка­за ду­ма, за те­зи кои­то бяха пи­са­ли. Те му бяха ко­ле­ги и прия­те­ли и до днес. Ча­ка­ме фил­ма му. Но у нас, за съ­жа­ле­ние, не е ос­ве­те­на все още науч­на­та част от ис­то­рия­та. За се­га у нас ос­та­ват не тол­ко­ва емо­ции­те, кол­ко­то пар­че­тии­те. А то­ва бо­ли...